Том Клэнси - Мечката и драконът

— И вас ли, сър? — попита началникът на стрелбището Дейв Уудс, когато Кларк се отправи към вратата.

— Значи не съм единственият? — попита Рейнбоу шест.

Уудс вдигна очи от сандвича си.

— По дяволите, на това момче му откриха кредит в кръчмата „Зеления дракон“, защото ме победи! — каза ядосан той. Старши сержант Уудс сигурно беше научил на всичко, което знаеше, този нов Уайът Ърп. В кръчмата на отряда „Рейнбоу“ сигурно беше показал на новака как се пие английска черна бира. Нямаше да е лесно да бъде победен Фалконе. Да надстреляш човек, който в повечето случаи нямаше никакъв пропуск, не беше проста работа.

— Е, добре, старши сержант, значи ще си правим компания — каза Кларк, потупа го по рамото и се отправи към вратата, клатейки глава. Зад него Фалконе изстрелваше нова поредица. Явно, че му харесваше да е първи и се стараеше да запази тази позиция. От дълго време никой не беше успял да го победи. На Джон това не му харесваше, но което си е справедливо, си е справедливо, а и Фалконе беше спечелил по правилата.

Дали това не беше още един признак, че е започнал да се отпуска? Е, разбира се, той не можеше да бяга толкова бързо, колкото по-младите от отряда „Рейнбоу“, и това също го тревожеше. Джон Кларк още не се считаше стар. Не се считаше и за дядо, но по този въпрос не му бяха оставили голям избор. Дъщеря му и Динг го бяха дарили с внук, а той не можеше да им каже да си вземат обратно подаръка. Пазеше се да не напълнява, въпреки че това често изискваше, както и в днешния ден, да прескочи обяда, а и беше загубил пет банкноти от по една лира на стрелбището.

— Е, как е, Джон? — попита Алистър Стенли, когато Кларк влезе в служебната сграда.

— Момчето си го бива, Ал — отвърна Джон и сложи пистолета си в чекмеджето на бюрото.

— Сериозно. Миналата седмица спечели от мен пет лири.

Другият изскърца със зъби.

— Значи явлението започва да става масово. — Джон се отпусна на въртящия се стол като торба. — Добре, да е дошло нещо, докато бях навън да пилея пари?

— Само това от Москва. Не би трябвало да го изпращат на нас — каза Стенли на шефа си и му подаде факса.

— Искат какво? — попита в кабинета си на седмия етаж Ед Фоли.

— Да им помогнем да обучат някои свои хора — повтори пред съпруга си Мери Пат. Оригиналният текст беше доста налудничав, за да бъде повторен.

— Та ние да не сме благотворително дружество? — ядоса се директорът на ЦРУ.

— Сергей Николаевич счита, че му дължим една услуга. А ти знаеш, че…

Той кимна в знак на съгласие.

— Да, може би има основание. Обаче ще трябва да се допитаме до началството.

— Джак има много да се смее — помисли си заместник-директорката, отговаряща за Оперативната дирекция.

— Мамка му! — изруга Райън в Овалния кабинет, когато Елън Съмтър му подаде факса от Ленгли. После я погледна и каза:

— О, извинявай, Елън.

Тя му се усмихна като майка на непослушното си синче.

— Да, господин президент. — Дали имаш една…?

Госпожа Съмтър носеше дрехи с големи полегати джобове. Извади от левия кутия цигари „Вирджиния слимс“ и я поднесе на президента, който си взе една и я запали с газовата запалка, която също беше мушната в кутията.

— Как ти се струва, а?

— Вие познавате този човек, нали? — попита госпожа Съмтър.

— Головко ли? Да — Райън се усмихна малко накриво, като си припомни пистолета, насочен в лицето му, докато самолетът VC-137 се носеше по пистата на московското летище „Шереметиево“ преди много години. Сега можеше да се усмихва, но тогава не му беше никак до смях. — Е, да, със Сергей сме стари приятели.

Като секретарка на президента Елън Съмтър знаеше много неща, включително и това, че президентът Райън пуши от време на време, но имаше и работи, за които не знаеше нищо и никога нямаше да узнае. Беше доста умна, за да не бъде любопитна, но и достатъчно разсъдлива да не пита за тях.

— Щом вие го казвате, господин президент.

— Благодаря, Елън. — Райън се облегна назад в стола и пое дълбоко дим от тънката цигара. Защо когато се почувстваше напрегнат, прибягваше до тези проклети неща, които го караха да кашля? Хубавото беше, че и леко го замайваха. „Това означава, че не съм истински пушач“, каза си президентът на Съединените щати. Отново прочете факса. Беше две страници. Едната с оригиналния текст от Сергей Николаич до Ленгли — нищо чудно, той знаеше прекия номер на факса на Мери Пат и искаше да изтъкне този факт, а другата препоръката на директора на ЦРУ Едуард Фоли.