Том Клэнси - Мечката и драконът

Като се изключат разните официалности, работата беше проста. Не беше нужно Головко да обяснява защо Америка трябваше да се съгласи с молбата му. Семейство Фоли и Джак Райън знаеха, че КГБ беше помогнал на ЦРУ и на американското правителство в две много секретни и важни мисии, а фактът, че и двете бяха в полза на руските интереси, нямаше значение. Така Райън нямаше алтернатива. Той вдигна телефона и натисна бутона за пряка връзка.

— Фоли — чу се мъжки глас в другия край на линията.

— Райън — каза на свой ред Джак. Чу как онзи се изправи в креслото. — Получих факса.

— Е и? — попита директорът на ЦРУ.

— А какво друго, по дяволите, можем да направим?

— Съгласен съм. — Фоли би могъл да каже, че лично той харесва Сергей Головко. Знаеше, че и Райън го харесва. Но тук не ставаше въпрос за това. Те правеха правителствена политика, а тя беше нещо повече от личните им предпочитания. Русия беше помогнала на Съединените американски щати и сега искаше от тях на свой ред да й помогнат. В нормалните взаимоотношения между държавите такива молби, ако те имаха прецеденти, се изпълняваха. Принципът беше същият, като да дадеш гребло на съседа си, след като предишния ден той ти е услужил с маркуча си, само че на това ниво от подобни услуги понякога загиваха хора. — Ти ли ще се заемеш с тази работа или аз?

— Молбата е до Ленгли. Ти изготви отговора. Разбери какви са параметрите. Не искаме да компрометираме „Рейнбоу“, нали си съгласен?

— Да, Джак, но няма такава опасност. В Европа малко се поуспокоиха, а бойците на „Рейнбоу“ тренират главно стрелба срещу хартиени мишени. Можем дори да благодарим на онзи, който пусна тази история в печата. — Директорът на ЦРУ рядко казваше нещо добро за пресата.

В случая някое леке от правителството се беше разприказвало повече, отколкото трябва, за нещо, което е знаел, но историята постигна желания ефект, въпреки че материалът, появил се в печата, беше пълен с грешки, което едва ли бе за учудване. Някои от тези грешки обаче изкараха хората от „Рейнбоу“ като свръхчовеци, което погали самочувствието им и накара потенциалните им противници да се поспрат. Така че тероризмът в Европа отслаби значително активността си след краткото си възраждане, което се оказа изкуствено. Мъжете в черно бяха твърде страшни, за да си има човек работа с тях. Крадците предпочетоха да нападат бабички, които осребряват пенсионните си чекове, а не въоръжения полицай на ъгъла. А това означава, че започнаха да стават по-разумни. Една бабичка не може да окаже кой знае каква съпротива на крадеца, но полицаят има пищов.

— Очаквам нашите руски приятели да си мълчат по въпроса.

— Мисля, че можем да сме уверени в това, Джак — съгласи се Ед Фоли.

— Имаме ли някаква причина да не го правим?

Райън чу как директорът на ЦРУ се размърда в креслото си.

— Никога не съм бил склонен да запознаваме с „методите“ си когото и да било, но тук не става въпрос за операция на разузнаването и те биха могли да прочетат повечето неща от подходящи книги.

— Добре, съгласен съм — каза президентът.

Райън си представи как другият кима с глава.

— Днес ще им изпратя отговора.

Разбира се, с копие до Хиърфорд. То пристигна на бюрото на Джон преди края на работното време. Той извика Ал Стенли и му го подаде.

— Започваме да се прочуваме, Джон.

— От това става ли ти по-добре? — попита с досада Кларк. И двамата бяха работили в тайните служби и ако имаше начин да скрият имената и дейността си от своите началници, отдавна биха го открили.

— Предполагам, че ти ще отидеш лично. Кого ще вземеш в Москва със себе си?

— Динг и екип 2. Динг и аз сме били там и преди. И двамата се познаваме със Сергей Николаич. Така поне той няма да види много нови лица.

— Да, а и руският ти, доколкото си спомням, е отличен.

— Езиковата школа в Монтерей е много добра — каза Джон.

— Колко време смяташ, че ще отсъстваш?

Кларк отново погледна факса и се замисли.

— О, не повече от три седмици. Техните хора от Спецназ не са лоши. Ще ги организираме в тренировъчна група, а след време предполагам, че можем да ги поканим тук.

Стенли не трябваше да изтъква, че особено онези от САС — специалните служба за борба с тероризма, а и в британското Министерство на отбраната, щяха да получат епилептичен припадък, когато узнаят за това, но в края на краищата трябваше да се примирят. Това се наричаше дипломация и нейните принципи определяха политиката на повечето правителства по света, независимо дали им харесва или не.