Том Клэнси - Мечката и драконът

В щаба на „Рейнбоу“ 11 11 Дъга. — Бел.прев. в Хиърфорд, Англия, цареше спокойствие, и то до такава степен, че Джон Кларк и Динг Чавес започнаха да проявяват признаци на нетърпение. Тренировъчният режим беше все така взискателен както и преди, но никой не се преуморяваше много и мишените — хартиените, както и електронните, незадоволителни като примери за човешка низост, не събуждаха кой знае какъв интерес. Но членовете на отряда „Рейнбоу“ не го казваха дори и помежду си, за да не ги помислят за много кръвожадни или за непрофесионалисти. За тях заучената поза беше безразличието. Практиката беше безкръвна битка, а битката кърваво учение. Отнасяйки се сериозно към тренировките, те държаха бръснача винаги добре наточен, т.е. достатъчно остър, за да обере дори мъха по бузите на едно бебе.

Съществуването на отряда се пазеше в тайна, поне дотолкова, доколкото беше възможно. Но въпреки това по някакъв начин за него беше изтекла информация. Не във Вашингтон, нито в Лондон, но на континента. Започна да се говори, че НАТО има много специален и много способен отряд за борба срещу тероризма, който вече се беше справил с няколко извънредно трудни задачи и само веднъж си беше изпатил от ирландски терористи, които обаче платиха жестока цена за своето неблагоразумие. Европейските вестници ги нарекоха „Мъжете в черно“ заради униформите на щурмоваци и поради незнание европейските вестникари ги бяха изкарали по-свирепи, отколкото ситуацията го изисква. Тази репутация стана причина при една мисия в Холандия преди седем месеца, няколко седмици след като сведенията за тях се появиха в печата, лошите момчета в едно училище да се съгласят на преговори с д-р Пол Белоу, когато разбраха, че си имат нови съседи. Стигна се до разбирателство, преди да се наложи употребата на сила, което устройваше и двете страни. Идеята за стрелба в училище, пълно с деца, не допадна много на „Мъжете в черно“.

През последните няколко месеца някои членове на отряда бяха ранени или пък бяха заменени с нови на принципа на ротацията. Един от новите беше Еторе Фалконе, бивш карабинер, изпратен в Хиърфорд както заради неговата сигурност, така и в помощ на НАТО. Една приятна пролетна вечер Фалконе се разхождаше по улиците на сицилианската столица Палермо заедно с жена си и малкия си син, когато пред очите им започна стрелба. Трима престъпници откриха огън с автомати по един пешеходец, жена му и полицая, който ги охраняваше. Фалконе измъкна мигновено своята берета и простреля и тримата в главите от разстояние десет метра. Реакцията му беше твърде закъсняла, за да спаси жертвите, но достатъчно навременна, за да си навлече гнева на местния мафиотски бос, двама от синовете на който бяха участвали в нападението. Фалконе се отнесе към заплахата с презрение, но някои по-разсъдливи хора в Рим надделяха. Италианското правителство не искаше да започне кървава вендета между мафията и полицията. Затова Фалконе беше изпратен в Хиърфорд и стана първият италиански член на „Рейнбоу“. Той бързо се наложи като най-добрия стрелец, когото някога бяха виждали.

— Мамка му — процеди през зъби Джон Кларк, след като изкара и петата поредица от десет изстрела. Този пак го беше победил! Викаха му Голямата птица. Еторе, т.е. Хектор, беше висок метър и деветдесет и пет и мършав като баскетболист. Габаритите му не бяха подходящи за боец от антитерористичен отряд, но как стреляше, кучият му син!

— Благодаря, генерале — каза италианецът, прибирайки банкнотата от пет лири, която беше облогът за разрешаване на тази кръвна вражда.

Джон не можеше да реши спора в истинска схватка, но Голямата птица му беше натрил носа с попаденията си върху хартия. Този лапач на спагети беше повалил трима въоръжени мъже с пистолета си и го беше направил в присъствието на жена си и детето си. Той не беше само надарен стрелец, а и много хладнокръвен. А жена му Ана-Мария се славеше като страхотна готвачка. Фалконе беше успял да го победи с една точка от петдесет изстрела, а Джон се беше готвил упорито цяла седмица за това състезание.

— Еторе, къде, по дяволите, си се учил да стреляш? — попита Рейнбоу шест.

— В полицейската школа, генерал Кларк. Преди изобщо не бях стрелял с пистолет, но имах добър инструктор и бързо схващам — каза сержантът и добродушно се усмихна. Той изобщо не се перчеше с таланта си, а това правеше нещата още по-изнервящи.

— Предполагам, че е така — каза Кларк, прибра пистолета си в кобура и напусна стрелковата линия.