— Ще уведомя за това президента Грушевой. — Въпреки че нещата едва ли щяха да се променят много. Хазната все още беше празна, макар до няколко години това може би щеше да се промени.
— Дали откриването на новите находища в Сибир ще направи възможно отпускането на малко повече средства за нас?
Головко кимна.
— Да, но ще трябва да минат няколко години. Търпение, Генадий.
Генералът допи водката си.
— Аз мога да бъда търпелив, но за китайците не знам.
Головко трябваше да се съгласи с опасенията на госта си.
— Да, сега те правят повече военни маневри, отколкото преди. — Това, което някога беше един от редките поводи за безпокойство, беше станало редовна практика и Головко, като много други, беше започнал да свиква, погълнат от проблемите на ежедневието. — Но от дипломатическа гледна точка няма причини за безпокойство. Отношенията между нашите две страни са сърдечни.
— Другарю министър, аз не съм дипломат, нито разузнавач, но съм изучавал историята. Спомням си, че отношенията ни с Хитлер бяха сърдечни до 23 юни 1941 година. Съветските влакове пътуваха на Запад, за да доставят петрол и пшеница за фашистите. Това ме кара да мисля, че дипломатическите отношения не винаги са показателни за намеренията на дадена страна.
— Това е вярно, поради тази причина имаме и разузнаване.
— Вероятно вие също си спомняте, че в миналото Китайската народна република гледаше със завист на минералните богатства в Сибир. Тази завист сигурно се е засилила след съобщенията за откриването на нови залежи. Вярно е, че ние не сме оповестявали това официално, но предполагам, че китайците имат своите разузнавачи в самата Москва.
— Не е изключено — призна Головко. Той не добави, че тези източници вероятно са ревностни комунисти от някогашна Русия, хора, които съжаляваха за падането на предишната политическа система и може би виждаха в Китай средството, чрез което да върнат страната към истинската вярност на марксизма-ленинизма, разнообразена тук-там с идеите на Мао. Навремето и двамата членуваха в комунистическата партия — Бондаренко, защото издигането в съветската армия правеше това абсолютно задължително, а Головко, защото без това никога не би получил някакъв пост в КГБ. И двамата бяха казвали нужните думи и се бяха мъчили да не заспиват на партийните събрания, разглеждайки жените или мечтаейки си за по-практични неща. Обаче имаше и такива, които слушаха внимателно какво се говори и вярваха в онези политически глупости. Бондаренко и Головко бяха прагматици, интересуващи се от главно от реални неща, които можеха да се докоснат и почувстват, а не от празни приказки за бъдещето, което можеше да настъпи, а можеше и да не настъпи. За тяхно щастие те си бяха избрали професии, в които се отдаваше повече значение на практиката, отколкото на теорията, и където техните интелектуални способности се приемаха по-лесно, тъй като от хора с въображение винаги имаше нужда дори в страна, в която върху него се налагаха ограничения. — Но ти ще имаш доста възможности за противодействие, в случай че опасенията ти се оправдаят.
Едва ли, помисли си генералът. Какво щеше да има на разположение? Шест мотострелкови дивизии, една танкова и артилерия към тях. Всички бяха съставени от редовни войници със степен на боеготовност около 70 процента и съмнителна военна подготовка. Това щеше да е първата му задача, която нямаше да е никак лесна — да превърне тези облекли униформите момчета в такива войници на Червената армия, каквито бяха онези, които бяха сразили германците при Курск и бяха превзели Берлин. „Това е твърде непосилна задача, но кой би могъл да се справи по-добре с нея?“, запита се Бондаренко. Той познаваше някои обещаващи млади генерали и може би щеше да успее да открадне поне един от тях, но от неговата възрастова група Генадий Йосифович Бондаренко се считаше за най-способния във въоръжените сили на страната. Освен това той беше човек на действието и имаше възможност да го докаже. Възможността да се провали винаги съществуваше, но хора като него можеха да видят възможности там, където другите съзираха само опасности.
— Предполагам, че ще имам свобода на действие? — попита той, след като размисли още малко.
— В рамките на разумното — отвърна Головко. — Все пак бихме предпочели да не започнеш там някоя война.
— Нямам желание да ходя в Пекин. Китайската кухня никога не ми е харесвала — пошегува се Бондаренко. Предполагаше се, че руснаците са по-добри войници. Боеспособността на руснака никога не беше поставяна под съмнение. Той просто имаше нужда от добра подготовка и екипировка, както и от способен командир. Бондаренко си каза, че би могъл да му осигури две от тези неща и това ще е достатъчно. Вече мислено се беше пренесъл на Изток. Представяше си своя щаб и кой офицер би могъл да го оглави, кого трябва да смени и с кого да го замени. Там сигурно щеше да има търтеи, офицери, които бяха облекли униформата просто така и гледаха само годините да текат. Това не бяха истински войници. За такива хора нямаше да има място. Е, щеше да им даде един месец да се постегнат. Той се познаваше и знаеше, че може да накара някои хора да се променят. Но най-големи надежди възлагаше на отделния войник, на младите момчета, които носеха с безразличие униформата на своята страна, защото никой не им беше казал точно какво представляват те и колко важна задача изпълняват. Обаче той щеше да промени това. Тези момчета бяха войници. Те бяха стражи на родината и трябваше да се гордеят с това. При добро обучение след девет месеца униформата щеше да им стои по-добре, щяха да вървят по-изправени и щяха да се перчат, когато излизат в отпуск, като нормални войници. Той щеше да им покаже как да го направят. Щеше да стане техен суров баща, който щеше да направи от своите нови синове мъже. Това беше достойна цел за всеки мъж, а като командващ Далекоизточния военен окръг той можеше да даде пример как да стане това из цялата страна.
Читать дальше