Том Клэнси - Мечката и драконът

— Бива ли ги?

— Твърдят, че били добри. Просто трябва сами да се уверим. Препоръчвам да им изпратим най-напред 1-ва бригада. Те са малко по-агресивни от останалите две. Полковник Лайсъл отговаря на нашите представи за командир.

— Биографията му е твърде добра. При следващото повишение сигурно ще получи първата си генералска звезда.

— Вероятно — съгласи се Мастърман. „А какво ли ще стане с моята?“ Не можеше да зададе такъв въпрос. Според него шансовете му да я получи бяха доста добри, но знае ли човек. Е, добре че поне щеше да работи с командир, когото познаваше.

— Така, покажи ми плановете си за следващото излизане на втора бригада на полето… За утре става ли?

— В общи линии да, сър. — Мастърман отдаде чест и излезе от кабинета.

— Колко силно? — попита Клиф Рътлидж.

— Току-що разговарях по телефона с президента. Той каза, че държи да получи това, което иска, и ние трябва да му го доставим.

— Това е грешка, Скот — предупреди го помощник-държавният секретар.

— Грешка или не, ние работим за президента.

— Съгласен съм, но с Пекин отдавна не сме имали неприятности за Тайван. Може би сега не е най-подходящият момент да ги притискаме прекалено силно.

— Дори и сега, когато разговаряме, Америка губи работни места заради тяхната търговска политика — подчерта Адлер. — Кога смяташ, че ще трябва да реагираме?

— Предполагам, че това ще трябва да го реши Райън, нали?

— Така постановява Конституцията.

— Значи искаш да се срещна с тях?

Държавният секретар кимна.

— Правилно си ме разбрал. В срок от четири дни, считано от днес. Изложи писмено каква ще бъде позицията ти и ми дай да я видя, преди да им я изпратим, но искам да разберат, че не се шегуваме. Търговският дефицит в обмена ни с тях трябва да бъде намален и това трябва да стане скоро. Не могат да печелят толкова много пари от нас и да ги харчат другаде.

— Но те не могат да купуват военна техника от нас — отбеляза Рътлидж.

— Че за какво им е? — попита на свой ред Адлер. — Какви външни врагове имат?

— Ще ни отговорят, че националната им сигурност си е лично тяхна работа.

— А ние ще им отговорим, че нашата икономическа сигурност пък е наша работа, а те не ни помагат в тази насока — Това означаваше да се намекне на КНР, че изглежда се готви за война… Но срещу кого и дали това ще е добре за света? Рътлидж щеше да зададе въпроса със заучена невъзмутимост. Той се изправи.

— Добре, ще им изложа нашите виждания. Няма да ми е лесно, но мисля, че това си е моя грижа. Така ли е?

— Отново си прав.

Всъщност Адлер не харесваше много Рътлидж. Той идваше от политическите среди и дължеше издигането си повече на тях, отколкото на личните си заслуги. Например беше много близък с бившия вицепрезидент Килти, но след като нещата с онзи инцидент се поуспокоиха, Клиф заличи следите от своето участие със завидна бързина. Вероятно нямаше да получи ново повишение. Беше стигнал достатъчно далеч за човек без наистина сериозни политически връзки. Беше се добрал до този пост от преподавател в колежа „Кенеди“ при Харвардския университет, след което беше станал главен четец на вечерните новини за телевизия Пи Би Ес, очаквайки да бъде забелязан от някой издигащ се политик. Това си беше чист късмет. Рътлидж отиде по-далеч, отколкото го заслужаваше, но това му донесе добра заплата и престиж като неизменна фигура в партита на висшите политически кръгове във Вашингтон (винаги беше на едно от челните места в списъка на поканените). Оттук следваше, че като напусне правителствения пост, ще увеличи доходите си като консултант на някоя голяма фирма. Адлер знаеше, че и той би могъл да постъпи така, но нямаше да го направи. Вероятно щеше да се върне като преподавател в колежа „Флечър“ при университета „Тафтс“ и ще се опита да предаде това, което беше научил, на ново поколение бъдещи дипломати. Беше твърде млад за пенсиониране, въпреки че за човек, който е бил държавен секретар, в по-нататъшния му живот тук нямаше да има много нещо за правене, така че преподавателската работа не беше съвсем лош вариант. Освен това можеше да бъде използван за консултант по някои въпроси и да пише във вестниците, където щеше да влезе в ролята на политически мъдрец.

— Добре, да се залавям за работа. — Рътлидж излезе и сви вляво по коридора към кабинета си на седмия етаж.

„От това може да се извлекат дивиденти“, помисли си Рътлидж, въпреки че поводът не беше от най-добрите. За него Райън не се покриваше напълно с представата за президент. Той си мисли, че в международните отношения може да насочва пистолет към главите на хората и да поставя условия, вместо да търси диалог с тях. Предпочитаният от Рътлидж път беше по-дълъг, но по-сигурен. Трябва да дадеш нещо, за да получиш. Е, наистина от КНР не беше останало много нещо за вземане след дипломатическото признаване на Тайван от Америка. Не беше трудно да се разбере причината, поради която го бяха направили, но въпреки това си беше грешка. Това ядоса КНР, а не можеш да поставяш един глупав „принцип“ пред международните политически реалности. В дипломацията, както и в политиката — друга област, в която Райън беше много бос, човек трябва да бъде практичен. В КНР живеят един милиард души и ти трябва да се съобразяваш с това. Тайван имаше демократично избрано правителство и т.н., но въпреки това си оставаше една откъснала се от Китай провинция, а това го превръщаше във вътрешен въпрос. Онази гражданска война се беше водила преди петдесет и една години, но в Азия не забравяха лесно подобни неща.