Том Клэнси - Мечката и драконът

— И така, Генадий Йосифович, какво да кажа на Едуард Петрович? — попита Головко, навеждайки се напред, за да му сипе още малко водка.

Бондаренко вдигна чашата си в чест на домакина.

— Другарю министър, моля, кажете на нашия президент, че той има нов командващ Далекоизточния военен окръг.

Интересното в новата работа на Манкузо беше, че сега освен командването на самолети, за което имаше известна представа, отговаряше и за сухопътни войски, от които нищо не разбираше. Това бяха 3-та дивизия на морската пехота на база в Окинава и 25-а армейска лека пехотна дивизия в казармата Шофийлд в Оаху. Манкузо никога не беше имал под свое командване повече от сто и петдесет души, които бяха на борда на първия и последния поверен му обект, подводницата „Далас“. Това беше добро число — достатъчно голямо, за да гледа на него като на едно многобройно семейство и не чак толкова, че да не може да запомни имената и лицата на подчинените си. Но екипажът на „Далас“ не можеше да се сравнява с числеността на хората, които сега ръководеше от бюрото си.

Той беше изкарал курса „Кепстоун“ — програма, имаща за цел да запознае новите офицери с другите родове войски. Беше бродил по горите заедно с пехотинци, беше пълзял през калта с хора от морската пехота и от седалката на транспортен самолет С-5B бе наблюдавал как става зареждане с гориво във въздуха (най-необичайното нещо, което някога беше виждал — два самолета да се сношават помежду си сред въздуха при скорост 700 километра в час), беше участвал в маневри заедно с бронетанкови части във Форт Ъруин, щата Калифорния, където се беше пробвал като водач и стрелец на танкове и пехотни машини „Брадли“. Но това, че беше виждал всичко това, че беше участвал в маневри с момчетата и беше се цапал с кал, не означаваше, че разбира много от тези неща. Той имаше само твърде обща представа как изглеждат те. Беше виждал уверения поглед в очите на хората, които носеха други униформи, и за стотен път си беше казвал, че всички войници си приличат. Сержантът, командващ танк „Абрамс“, малко се различаваше по дух от командира на високоскоростен торпеден катер. И той не заставаше често под душа, но държеше не по-малко самоуверено зелената барета, отколкото летецът-изтребител. Но за да може човек да командва както трябва такива хора, трябваше да знае повече от тях, си каза главнокомандващият на американските въоръжени сили в района на Тихия океан. Обаче след това си рече, че и на най-добрия летец-изтребител от военновъздушните или военноморските сили щяха да му трябват месеци, за да разбере какво беше правил той на „Далас“. По дяволите, само докато научат колко важна е безопасността на атомния реактор, ще трябва да измине година. На него му беше нужно горе-долу толкова, за да научи едно време всичко това, а Манкузо не беше подготвян първоначално за атомен подводничар. Той винаги е бил от хората, които стоят в предния отсек. Различните родове войски имаха различна представа за изпълнението на една мисия и това беше така, защото характерът на самите мисии беше толкова различен, колкото овчарското куче се различава от питбула.

Обаче сега трябваше да командва всички, и то умело, за да не допусне грешка, която можеше да стане причина в дома на госпожа Смит да пристигне телеграма със съобщение за преждевременната смърт на сина й или на съпруга й, защото някой старши офицер се беше провалил. Е, каза си адмирал Бърт Манкузо, нали затова има на разположение такъв разнообразен щаб от офицери. Сред тях имаше човек от надводния флот, който трябваше да умее да обясни какво може да прави този обект (за Манкузо всеки надводен кораб беше обект), летец, който беше наясно със задачите на морската авиация, морски пехотинец и някои други представители на сухопътните войски, които знаеха какво е да пълзиш в калта, а също и човек на военновъздушните сили, който можеше да му разкаже какво могат неговите птички. Всички бяха там, за да му дават съвети, но след като веднъж той се съгласеше с тях, решението ставаше лично негово, защото той беше командващият, а командването означаваше да поемеш отговорност за всичко, което се случи във или близо до района на Тихия океан. Това включваше и коментарите на някой млад офицер за циците на негова колежка — едно ново явление във военноморските сили, което Манкузо би отложил поне за след още десет години. Сега дори пращаха жени да служат в подводници и адмиралът не съжаляваше, че е пропуснал този момент. Каква ще е ползата на подводничарите от всичко това?