Уильям Дил - Хамелеон

Трябваше да напише изявление и да разкаже цялата история със собствени думи. В продължение на дни пишеше и преписваше в главата си. Обвиненията бяха измислени, но ако следователите задълбаеха сериозно, щяха да изникнат други неща.

Апартаментът беше доста по-топъл от офиса на Колдуел. Две спални, две бани, малка кухня и голям хол с прозорци от пода до тавана, които разкриваха с нищо неограничаван изглед на север, изток и юг. Обзавеждането беше по идея на Теси Колдуел, която добре познаваше вкуса на съпруга си. Мебелите бяха без изключение антики, а завесите — в бяло и жълто. Много зеленина, а на стената между двете бани висеше единствената картина в стаята — високо шест метра пано на Джексън Полок със замайващи цветове в жълта тоналност. Писалище от времето на Дениъл Уебстър беше поставено до плъзгащата се стъклена врата, която извеждаше на балкона, обикалящ по цялата периферия на апартамента.

Колдуел беше толкова дълбоко потънал във вътрешния си конфликт, че не видя посетителите, докато един от тях не проговори:

— Здравей, Джони, доста ни притесни.

Гласът беше тих, с лек южняшки акцент, но не на човек израсъл там — глас, за който Колдуел добре знаеше, че може да прозвучи успокоително в един миг и покровителствено в следващия. Принадлежеше на сенатор Лайл Демърест — патриархална фигура с бяла коса, падаща върху яката на сакото от туид, с папионка и чепата сопа в ръката, която му помагаше да използва крака си, полупарализиран в резултат на лек и неафиширан сърдечен удар. Той беше сенатор за Вирджиния и най-възрастният конгресмен в страната. Цели трийсет и една години той представяше своя щат. Беше взел участие в два кабинета и разполагаше с повече възможности да упражнява власт, отколкото който и да е жив представител на законодателното тяло. Когато ставаше дума за важни неща, с него се консултираха както демократи, така и републиканци. Никой, нито дори президента, не би рискувал да игнорира Демърест.

Мъжът, който го придружаваше, беше безличен: среден на ръст, със средно тегло, рус, ниско подстриган, с тъмносив костюм и без отличителни белези. Под мишницата си стискаше чанта с цип.

— Не се безпокой. Взехме частния асансьор. Никой не ни е видял, че се качваме — съобщи сенаторът.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — запита Колдуел.

— Бях наблизо. Чуха, че си изплувал и ми се обадиха.

— Не, питам какво правиш в Бостън?

— Тук съм от два дни. При приятели. Тревожехме се за теб.

— Ти ли го казваш? И кои сте вие? А този кой е? — и той погледна безличния мъж.

— Това е Ралф Симпсън. Федерален шериф.

— Здравейте, сър — проговори Симпсън.

Колдуел му кимна.

— Получи призовка — продължи Демърест.

— Каква призовка?

— Призовани сте на разпит. Засега без обвинения. Ако бъдат направени, това ще стане на федерално ниво. Нарушение на правителствените разпоредби за извършване на банкови операции. Но аз искам да ти кажа, младежо, че това може да се избегне.

— Така ли?

— Всички твои приятели стоят зад теб, Джони. Говорих с момчетата от банковата надзорна комисия, както и с федералния съдия тук. Мисля, че съдията ще препоръча целия въпрос да бъде разгледан от комитет на Камарата на представителите. И след време балонът ще се спука. Ще трябва да изтърпиш за известно време. — Възрастният мъж се усмихна, но студените му очи се присвиха.

— Не мисля така — възрази Колдуел.

— О? И защо така?

— Не смятам да ставам изкупителна жертва.

— Е, чак „изкупителна жертва“!

— Така усещам нещата.

Демърест се изправи, мушнал дълбоко ръце в джобовете на панталона си и сгушил глава между вдигнатите си рамене, се наклони леко напред, сякаш се готвеше да направи важно предложение пред Комисията по текущи въпроси.

— Майната му, синко, ти просто се навря в ръцете на старите пръдльовци от Уолстрийт. Но сега можем да им поразрошим перушината.

— Да вървят по дяволите! Те са се нахвърлили върху „Първа Обща“ още откакто дядо ми започна да върти нещата там.

— Знам, синко. Аз и баща ти бяхме съученици. Той внесе сумата за първата ми избирателна кампания. Не бих могъл да събера храна от отпадъците без него.

Колдуел беше чувал тези истории многократно, още като малък.

— Копелетата се нахвърлиха срещу него, а сега искат да довършат мен. Между другото, невинаги съм бил съгласен с баща ти, знаеш това. Не мога да допусна сега някой да ме притиска. Никой от нас не може да си го позволи.

Сенаторът се усмихна със старческа усмивка, която прикриваше сърцето му на лешояд. Колдуел знаеше колко много пъти тази усмивка го беше измъквала от неприятни ситуации. И сега стария мръсник я използваше срещу него.