Уильям Дил - Хамелеон

Първоначално беше яркозелен, с очи, помръдващи под клепачи от набрана кожа и с опашка, която бавно се полюшваше напред-назад.

Прецени, че е дълъг около осемнайсет инча. Хукър познаваше това животно — всичките осемдесетина вида на Chamaeleontidae. Вече трийсет и шест години ги изучаваше. Този вид беше Chamaeleon jacksoni. Най-вероятно африкански, макар че не беше изключено да идва от Мадагаскар, с очи, които се движеха независимо в търсене на жертва, върху която да се фокусират, преди езикът да се стрелне. И арогантни… колко арогантни бяха само.

Животното изпълзя по стената на кутията, много бавно се придвижи по повърхността на писалището до основата на лампата и след това също така бавно по корема на Буда. Цветът му бавно се променяше. Очите долавяха промяната в цвета на светлината, падаща върху него, изпращаха сигнали по нервната система към пигментните клетки в кожата. Най-напред стана кално кафяв, после бежов, след това розов и накрая кървавочервен като саламандър. Езикът му продължаваше да се стрелка във въздуха, главата му се завъртя и неподвижните очи огледаха тъмнината отвъд писалището. После отново се обърна и се насочи към кутията за писма.

Пред очите на Хукър цветът му пак се промени, този път в оттенъка на тиковото дърво.

Той бръкна в кутията и извади оттам бележка. Докато я четеше, ръката му трепереше.

— Какво пише? — запита Гарви.

Хукър му я подаде. На бележката имаше три имена:

АКИЛА

ТОРО

УОЛФНАГЛ

— Той е навсякъде — изстена Хукър, — той е като мъглата, като някакъв отвратителен черен смог. — Наклони кутията, погледна вътре, поколеба се, но се реши и извади от нея златен мъжки часовник. Обърна го и прочете името, гравирано на гърба.

— Все още разполагаме с Бредли — каза Гарви. — Той е един от най-добрите наемни убийци в света. Ако има някой, който може да ликвидира Хамелеона, това е само той.

— Опасявам се, че се заблуждаваш — прошепна Хукър и гласът му потрепери от гняв. — Това е часовникът на Бредли.

Леден февруарски вятър нахлуваше откъм залива на Бостън. Илайза Гън и Джордж Джентри се гушеха в един сводест вход, криейки се от бръснещия сняг. Колата бе на половин пряка оттук. Джеймс — дребен колкото Илайза хипар, отговорен за звукозаписа, сигурно седеше в нея, ниско нахлупил каубойската си шапка, включил отоплението и заслушан в дебатите на групата на четирийсетте, докато двамата мръзнеха на Фостър стрийт.

Вече четвърти ден, откакто се правеха на ФБР, проследявайки Елен Делейни, сменяха коли по два пъти на ден и поддържаха постоянна връзка с „Канал 11“ на телевизионната компания СВ. До момента всичко това беше просто загубено време. Но Джордж си беше извлякъл поука и нямаше намерение да се оплаква. В мига, в който го направеше, Делейни щеше да извърши някоя глупост. И те щяха да направят своя удар. Винаги ставаше точно така. Илайза имаше странни инстинкти, но те сработваха безпогрешно. Поради това той си държеше устата затворена и само вдигна яка по-високо и сгуши глава в нея.

— Усещам, че се разболявам от пневмония — оплака се той. — Знаеш ли, някой трябва да ти лепне етикет на задника: „Главният федерален лекар ви предупреждава, че Илайза Гън е опасна за вашето здраве“.

— Голям мъж си, а се оплакваш — обади се тя. — Би трябвало да те е срам.

— Понеже съм едър, в мен има три пъти повече неща, които могат да се разболеят — изръмжа той.

Джордж Джентри беше висок над шест фута и тежеше над 220 до 250 фунта в зависимост от това дали се бе нахранил добре. Илайза Гън бе само пет фута и тежеше деветдесет и осем фунта, независимо от това какво бе яла. И мръзнеха тук само защото Илайза беше решила, че има предчувствие.

— Как става така, че Джеймс винаги остава в колата, а на мен винаги се пада улицата?

— Той шофира по-добре от тебе.

— Ха, дяволите да ме вземат!

— Виж какво, Джорджи…

— Я ми спести сладките си приказки.

— Защо не ми повярваш, Джорджи? Инстинктите ми крещят с пълно гърло. Всичките ми жизнени системи са нащрек.

— Последния път, когато това се случи — каза с нотка на съжаление Джордж, — имах за гледачки четири горили на мафията, докато снимах изключителното ти интервю с Домата… как му беше името?

— Гарганцола.

— Майната му, освен това името му не е Гарганцола. „Домат Гарганцола“ ми звучи като ястие от мексиканско меню. Страх ме беше, че всеки миг ще сбъркаш, задавайки погрешен въпрос и ще свършим в бетонните основи на някой мост някъде.