Уильям Дил - Хамелеон

Хиндж бързо се върна в горичката, изкачи се до билото и приседна за момент. Наоколо беше тихо, с изключение на вятъра и далечното бумтене на прибоя. Той се усмихна сам на себе си, осъзнавайки, че пурата е още между зъбите му. Смачка я в дланта си, разтвори пръстите, загледа се, докато вятърът издуха натрошения тютюн, после изгори плика с остатъците.

Хиндж се чувстваше добре. Всичко беше протекло по плана без ни най-малък проблем. Толкова с дребния крадец. Той извади ролката с филма, щракна запалката под него и изчака докато пламъкът го унищожи. След това се отправи към колата си.

Хиндж отложи телефонното обаждане за аерогарата в Хонолулу. Набра 800 и се изненада колко бързо се осъществи връзката.

— Да? — чу се глас от другата страна на линията.

— Докладвам.

— Идентифицирайте се.

— Хиндж. Q-13.

— Включвам на запис.

— „Джек побързай, Джек поспри, Джек…“ 8 8 Строфа от популярната песен „Лимбо рок“. — Бел.пр.

— Проверката на гласа е позитивна. Паролата е правилна. За кого е докладът?

— Куил.

— Свързваме ви.

Наложи се да изчака около минута, преди някой да вдигне слушалката.

— Куил на телефона.

— Осъществих контакта. Информацията е получена и унищожена.

— Чудесно. А самият контакт?

— Ликвидиран.

— Добре, проблеми?

— Няма.

— Съжалявам, че трябваше да си прекъснете отпуската.

— Всичко мина добре. До вечерта ще се прибера в „Роял Хаваи“.

— Благодаря. Честита Нова година.

— Подобно. Алоха.

Стаята беше огромна, заплашителна с полумрака си. Ръчно изработените корнизи по периферията на високия десет фута таван бяха едва различими в слабата светлина, хвърляна от малката лампа в ъгъла. Голият дървен под блестеше като ледена пързалка. Единствените прозорци в стаята, подредени по дължината на една от стените — навремето външни френски врати, бяха сега остъклени, за да разкрият красотата на вътрешната зимна градина, изпълнена с тропически папрати и някакви растения без цветове, но с много листа. Три от четирите декоративни лампи на пода подчертаваха зеленината, но успяваха само да създадат заплашителни силуети от оскъдната мебелировка в главната стая.

Температурата вътре беше точно 82°. Винаги беше точно 82°.

Беше тихо като в библиотека. Единственият шум, който се разнасяше, бе някакво тиктакане, сякаш бомба с часовников механизъм отброяваше минутите на нечий живот.

До вратата имаше кожена гарнитура — две големи кресла и седемфутов диван, разделени с ниска масичка за кафе от тик 9 9 Дърво със здрава, издръжлива и ценна дървесина (името е с тамилски произход). — Бел.пр. . Масичките в двата края на дивана също бяха от тик и на всяка от тях беше поставена филипинска лампа с плетен абажур. На масичката за кафе нямаше нищо друго, освен един-единствен голям пепелник в източен стил.

Два от останалите три ъгъла бяха празни, ако не се брояха древните статуетки на храмови кучета, гневно приклекнали под високите разлистени папрати.

В последния ъгъл имаше огромно дъбово писалище, пред което бяха поставени осем стола с прави облегалки. Върху бюрото нямаше нищо, освен старомодна орнаментирана папка от кожа и дърво, голям пепелник, подвързан в кожа бележник за делови срещи и изящно изработена будистка лампа със старомоден абажур с ресни и шнур за включване.

И кутията.

Беше обикновена бяла кутия с размера на голям речник. През нея се виждаше червена лента, завързана на пищна панделка, като за коледен подарък.

Креслото зад писалището се извисяваше като трон и облегалката му се губеше нагоре в полумрака. Облак дим се издигаше от тъмната гробница на стола. Единствената запалена лампа в стаята беше с формата на Буда. Тя хвърляше под наклон призрачната си светлина върху писалището, оставяйки дълга сянка зад кутията. Топлината й всмукваше дима откъм креслото, завърташе го и го изхвърляше през отвора на абажура.

От кутията се разнесе някакво шумолене. Капакът леко се надигна и после се отпусна.

Мъжът в креслото се наклони напред. Дългата му и тясна глава бе увенчана от грижливо сресани през голото теме снопчета бяла коса. Бузите бяха хлътнали и всяка бръчка по тях изглеждаше още по-дълбока от странично падащата светлина. Челюстите бяха здраво стиснати и вените по тях изпъкваха като въжета. Беше лице, принадлежащо на миналото, лице, извадено от историческите книги, старите кинопрегледи и списания — лице, сурово, ястребово, обещаващо победа с все още горчивия привкус на загубата в устата, отмъстително лице, навяващо спомен за гнева на Моисей и фанатизма на Джон Браун.