Уильям Дил - Хамелеон

Генерал Хукър. Хуук 10 10 Куката (англ.). — Бел.пр. . Наричаха го военен гений, военните и историците го сравняваха с Александър Велики, Джексън „Каменната стена“ и Патън. Хукър, когото японците бяха изхвърлили от Филипините още в началото на войната, се бе превърнал в архитект на войната в Пасифика, беше планирал всеки стратегически ход, беше изучил внимателно всеки остров и постепенно се бе приближил към Япония.

Хукър почти се бе превърнал в легенда.

Този кучи син, мислеше Хукър. Имаше предвид Дъглас Макартър. Страхливецът Дъг, който бе взел участие във войната от убежището си в Австралия, докато междувременно Хукър уморено бе напредвал от един остров на друг в кървавия си марш към Япония. Да, старото копеле не скъпеше похвали за победите на Хукър, но той знаеше какво точно да каже на пресата и кога да го каже, така че в крайна сметка мантията на победата падна на плещите на Макартър. И беше невъзможно да се събори кучия син. В деня, когато падна Корегидор, един от най-черните дни в американската история, докато всички останали панически се питаха как да съобщят новината на обществеността, старият мръсник обърна мелето в лична победа със своето проклето „Аз ще се върна“. Фраза, която се превърна в лозунг, в боен възглас на Втората световна война, подобно на прочутото „Помнете Аламо“. Но и това дори Хуук трябваше да отдаде на кучия син; това беше също и обещание за победа, изречено с такава несломима увереност, че никой не си позволи да се усъмни. И когато той наистина се завърна, естествено заявявайки „Аз се върнах“, всички разбраха, че войната е свършила. Дори на снимките изглеждаше като че ли копелето ходи по вода — просто в случай, че наоколо се навъртаха и еретици.

Така Макартър стана легенда, а Хуук стана обикновен герой, заедно с такива като Уейнрайт, Чено, Стилуел и няколко други.

След това… бъдещето след това не вещаеше нищо друго, освен катастрофа. Хукър я виждаше да се задава. Хората се бяха уморили от войната. Макартър бе уволнен в Корея. Една нова война се зараждаше в Индокитай. А Хуук познаваше Изтока; знаеше, че Виетнам, както по-късно щеше да стане известен, не е мястото, където да попаднеш.

Майната му.

Нека Уестморленд 11 11 Главнокомандващ американските въоръжени сили по време на войната във Виетнам. — Бел.пр. или някой като него отнесе упреците за Виетнам. Хуук вдигна ръце и си подаде оставка. Имаше и други неща за вършене.

Две години по-късно страданията от онези години започнаха да си казват думата. Масивен инфаркт едва не довърши Хукър. Тиктакането в стаята идваше от гърдите му: пейсмейкър — повреден, но въпреки това ефективен, който докторите намираха за прекалено опасно да бъде подменен. Той постоянно напомняше за това, че е смъртен и един ден щеше да се превърне във вестоносец на неговата смърт. Когато злокобното тиктакане спреше, в онзи кратък миг, преди да спре и всичко останало, Хукър щеше да осъзнае, че е покойник. А междувременно той продължаваше да отправя предизвикателство към вероятностите: беше на седемдесет и пет, но все още притежаваше ума и упоритостта на много по-млад.

На вратата се почука.

— Ако си ти, Гарви… влез!

Гласът също беше незабравим. Плътен, заповеднически, властен, потискащ, но едновременно и бащински глас, който произнасяше всяка дума с увереност. Навремето някакъв военен кореспондент беше написал: „За да разбере как е звучал гласът на Бог, човек трябва да чуе генерал Александър Лий Хукър да говори“.

Вратата се отвори и в стаята влезе Гарви. Той беше най-старият приятел на Хукър, както и най-близкият му военен съветник. Макар и двамата да се бяха пенсионирали поне преди петнайсет години, Гарви, на когото не му достигаше една година, за да бъде на шейсет, все още ходеше с изправената походка на гвардеец от морската пехота. Той застана в стойка мирно пред писалището. Хукър и Гарви, двама мъже родени за бойна униформа, със сърца и души жадни за звука на бойната тръба, се бяха озовали в един чужд на тях свят на миролюбци, в който все още продължаваха да фантазират за още една последна битка, макар мечтата им да бе умряла преди години; двама мъже, чието приятелство отстъпваше само пред театъра, който продължаваха да разиграват.

— Добър вечер, генерале — каза Гарви. — Честита Нова година.

Погледът му се отмести върху кутията.

Пронизващите сини очи на Хукър злобно погледнаха по дължината на дългата лула от ирландска глина, която пушеше и се фокусираха върху кутията.