Уильям Дил - Хамелеон

— Благодаря, Джес. И на теб. Свободно, седни.

— Благодаря, сър.

— Нека започнем с приятните неща. — Той се пресегна в мрака зад себе си към бутилката шампанско, поставена в сребърно ведро на малка масичка до стола му. Наля две чаши и подаде едната на Гарви.

— За Дивизията — произнесе той.

Гарви повтори тоста и чашите им звъннаха в самотата на стаята. Гарви отпи малка глътка, облиза устни и се облегна, вперил поглед в тъмнината.

— Определено „Тейтинджър“ — отпи отново, присви устни и даде възможност на мехурчетата да погъделичкат езика му. — Хм, бих казал седемдесет и първа.

Старецът се засмя.

— Не мога да те излъжа. Така и не успях. Е, добре, нека пием за изтеклите години. Много време измина, Джес.

— Точно четирийсет години, генерале. Аз се присъединих към вашата група при Хикам Фийлд в новогодишната нощ на 1939-а. Бях деветнайсетгодишен новобранец.

— Най-добрият, когото някога съм виждал. Казвах на моите офицери: „Този Гарви може да бъде новия Къстър. Ще получи звезда, преди да е навършил трийсет“.

— Не успях да го сторя преди трийсетте — обади се Гарви.

— Хм. В онази война имаше много разочарования. И колко още ни предстояха. Проклетият стар кучи син реши да си играе на политика в последната минута. Трябваше да се пребори с Труман за Хирошима. Трябваше да ни оставят да влезем там и да приключим нещата, както си му беше редът. Поне това заслужавахме. Дяволите да го вземат, заслужавахме го. Каквото имаше да прави, трябваше да го направи във Филипините. А ние имахме право върху Япония.

Подобни оплаквания често се чуваха, когато двамата бяха заедно.

Той погледна в чашата си, наблюдавайки мехурчетата да плуват към повърхността.

— Майната му — прошепна накрая той, — това не е нищо повече от история. И то от онзи вид, който приспива децата в класните стаи. Всички вече си отидоха. Бог да ги благослови. Нали поне спечелихме. Това беше последната проклета война, която спечелихме. — И той отново вдигна чашата.

— Мога ли да запаля? — попита Гарви.

— Разбира се, Джес. Лампата за припалване е винаги готова за теб.

Хукър бръкна в едно от чекмеджетата, извади малка кутийка, опакована в сребриста хартия и плъзна пакетчето по плота на писалището.

— Една дреболия, за да започне новата година както си му е редът, Джес. С благодарност за всички тези чудесни години.

Размяната на подаръци в новогодишната нощ бе традиция, която те спазваха. Гарви подаде едно по-малко пакетче на Хукър.

— Честита Нова година и на вас, генерале.

Той се загледа в кутията за миг, а след това премести поглед върху Хукър, който отваряше своя подарък. Беше ланец за часовник, оформен в отличителния знак на Първа Островна дивизия, където беше служил Хукър, изкован от злато с мотото „Първи на брега, първи в победата“, гравирано в основата, над която бяха кръстосани два щика.

Хукър бе видимо разчувстван.

— За бога, стари приятелю, това нещо е безкрайно ценно. Да, сър, искам да ми го сложат, когато ме погребват.

— Благодаря ви, сър — каза Гарви и се усмихна.

Откъм кутията отново се разнесе шум. Някакво драскане. Гарви неспокойно я погледна, но не каза нищо.

— Е, сър, ваш ред е — обади се Хукър и Гарви разкъса сребристата хартия, в която беше опакован неговият подарък. Беше калаен бокал за вино, изработен на ръка, с името на майстора по периферията на основата му и думите „О.з. генерал-майор Дж. В. Гарви, Американска армия“, гравирани отстрани.

Гарви вдигна бокала за столчето.

— Великолепно, сър. Какво чудесно усещане е да го държа в ръката си.

— Е, знам колко много обичаш гроздето, старче. Крайно време беше да се сдобиеш с подходяща чаша.

Откъм кутията се разнесе още по-настойчив шум. Капакът й отново се помръдна, макар и само на косъм.

Хукър запали клечка и я поднесе към изгасналата си лула.

— Пристигна преди около час — съобщи той, без да поглежда кутията. — Този проклет езичник я е изработил като за коледен подарък.

Той изтегли централното чекмедже и извади от него нож — злобничко изглеждащ стилет с извито острие и изработена на ръка кожена дръжка. Подпъхна острието под лентата, леко обърна кутията и я сряза. Повдигна капака с върха на ножа и леко го избута назад.

Преди още да го видят, го чуха — драскаше и се извиваше по дъното на кутията и нагоре по стената.

Хукър видя най-напред рогцата: две от тях излизаха малко над очите, а третото — като игла — под тях. След малко над ръба на кутията надникна и главата.