Уильям Дил - Хамелеон

— Той е вътре. Залагам седмичната си заплата.

— Отново инстинкти, Гън? — проговори Джордж скептично.

— По-скоро съобразителност — каза тя. — Следим я от… колко, май станаха четири дни. А Колдуел е диабетик. Обзалагам се, че преди малко тя му взе седмичната доза инсулин.

— Искаш ли да пообиколим мястото? — попита Джеймс.

— Нека запазим спокойствие и да видим какво ще стане. Не виждам мерцедеса й наоколо.

— Дай ми бинокъла да огледам по-внимателно — каза Джордж и се захвана да изучава улицата. После го фокусира върху къщата, в която тя беше влязла.

— Има вътрешен гараж — обяви той.

— Е, ясно…

— Къде е оборудването? — попита Илайза.

— Отзад на пода за в случай, че ни потрябва спешно.

— Добре.

— Ако той е вътре, едва ли ще излезе — каза Джордж.

— Имаме работа с побъркан на тема спорт, Джордж. Той бяга по пет мили на ден — обясни Илайза. — Как мислиш, колко време ще издържи затворен без глътка пресен въздух?

— Ако е там — упорстваше Джордж.

— Да-а — проточи Джеймс. — Но дори и да е вътре, кой знае дали не излиза на крос всяка сутрин? Никой не го е следил на това място.

— Е, поне мястото е ново — въздъхна Джордж. — Със сигурност знаем всичките й останали кътчета.

— Нещо ми казва, че съм права — настоя Илайза.

Изтекоха петнайсет минути. Двайсет. Трийсет. Нищо. Джордж отново огледа улицата с бинокъла.

След малко Джеймс проговори:

— Мууни ще ни съдере задниците, ако не излезем на някаква следа скоро. Четири дена се занимаваме с този „може би“ случай.

— Тя му е приятелка. И това не е „може би“.

— А може да е настинала и да си е купила капки за нос — предположи Джеймс.

— А може би не — обади се Джордж. — Я вижте там.

Вратата на гаража бавно се вдигаше.

— Бързо — извика Илайза. — Блокирай пътеката, така че да не може да излезе.

Джеймс включи на задна и лудешки се понесе по улицата. Закова със скърцане на гумите в мига, в който мерцедеса се показа. Илайза изскочи и се затича.

Джонатан Колдуел беше в колата заедно с Елен Делейни.

Елен Делейни натисна лоста на скоростите на задна и потегли навътре в гаража, но Илайза тичаше редом с колата и се озова вътре, преди вратата да се спусне.

Това беше всичко. Издебване по мексикански. Колдуел — навремето боксьор в средна категория в Харвард — гледаше без да помръдва глава през предното стъкло и в леденосините му очи гореше гневен пламък. Илайза безстрашно го изгледа в отговор.

— Това е нарушение на частна собственост — каза той накрая и гласът му потреперваше от ярост.

— Мистър Колдуел, знаете ли коя съм аз?

— Знам коя сте — каза той безизразно.

— Мистър Колдуел, никой досега не е чул вашата версия за тази каша. Искам да ви предложа сделка. Ще ви дам пет минути. Можете да кажете каквото поискате.

— А ако откажа?

Илайза го изгледа и известно време не проговори. След това се усмихна.

— Няма да постъпите така. Вие сте прекалено умен, за да се откажете от пет минути в ефир, без да заплащате за тях.

— Тя е вън от тази история — кимна той към приятелката си. — Искам нещата да се развият само между мен и вас.

— Имате го.

Когато минута-две по късно вратата на гаража се отвори повторно, момчетата стояха изправени близко пред нея. Джордж държеше видеокамерата на ремък през рамото; Джеймс беше включил техниката си към нея и те бяха готови за снимки. Познаваха Илайза много добре.

По същото време, когато Илайза интервюираше Колдуел, в Япония беше нощ.

Кей насочи старата тойота по покрития с чакъл път, мина покрай редица изкривени от постоянния вятър борове и когато се озова на билото на планината, видя на петнайсетина мили от това място Токио, примигващ като съзвездие, отразяващо се в морето. Намираха се на паркинг, пълен с мерцедеси и ролс-ройсове, американски лимузини и тук-там някой датсун от серия Z. Сградата беше кръгла, увенчана с три кули и много съвременна. В конструкцията обилно беше използван тик и червено дърво, огънати на пара; по половината от обиколката й имаше балкони, надвесени над скалите и гледащи към града. Главният вход беше от другата страна и когато Кей спря, през масивната дванайсетфутова врата от тик, дебела няколко инча и боядисана в кралско синьо, излезе най-грамадният японец, когото Грубер някога беше виждал. Портиерът — с телосложение на борец и облечен в класическо ги от черна коприна — помогна на Грубер да излезе от колата.

— Аз паркира и връща се веднага — обеща Кей и заобиколи сградата, за да вмъкне колата между две големи черни европейски лимузини. Той беше строен, жилав и симпатичен по някакъв стоически начин, носеше американски джинси, обут бе в маратонки „Найк“, с тъмносиня копринена риза и черна лента на челото, за да задържи гъстата си коса на място. Беше на двайсет и седем или осем и се „извисяваше“ на пет фута и шест инча.