Уильям Дил - Хамелеон

Гората ставаше все по-гъста, а пътят все по-тесен. Неочакван порой раздруса дърветата. Дивите птици хорово се възмутиха. Стана толкова тъмно, че се наложи да включи фаровете. Също така неочаквано между дърветата си пробиха път слънчеви лъчи и огряха неравното шосе пред него. Полето от лава се намираше пред него, а отляво, докъдето му стигаше погледът, се простираше Тихия океан.

Мястото беше напълно безлюдно.

Еди Уолфнагл се почувства самотен.

Слезе от колата и се огледа. Нямаше други коли. Нямаше нищо. Нищо, освен океана, гората зад него и внушаващият респект замръзнал поток от лава, спускащ се по склона на планината към океана — продукт на вулкана, който някога, преди хиляди години, може би, бе залял половината остров, оставяйки кратер по-голям от остров Манхатън. Пред очите му се простираше сиво-черно плато. В горната си част то плавно се спускаше към океана, но после изведнъж пропадаше стотина фута, за да стигне до брега.

— Господи! — изрече той.

През пътя беше спусната бариера. На нея бе закована табела с надпис:

Този път е затворен.

Нарушителите ще бъдат съдени.

Национален парк „Халеакала“

Рейнджърска служба на Съединените щати

Зад гърба му изпращя счупено клонче. Той се обърна и видя някакъв мъж да се приближава към него. Беше висок колкото Еди и вървеше, подпирайки се на някакъв клон.

Еди малко се изненада. Ако това бе Хиндж, той изглеждаше доста зле. Тази прическа? Костюм от полиестер? Боже господи, откъде идваше той? Освен това беше по-млад, отколкото Еди си го бе представял и доста по-светлокож. Кой знае защо Еди бе очаквал, че Хиндж е тъмнокож. Дори с посребрена коса. А този тук… по дяволите, този тип едва ли имаше и трийсет.

— Хиндж! — извика Уолфнагл към мъжа, който се усмихна неопределено и кимна. — Ей, аз съм Еди Уолфнагл.

Двамата се здрависаха и Хиндж каза:

— Да влезем в колата, защото някой може да ни види.

— Добра идея — съгласи се Еди.

Те влязоха в хондата.

— Къде е твоята кола? — поинтересува се Еди.

— На къмпинг съм — обясни Хиндж. — Ей там, на около миля оттук.

— О! — Уолфнагл усети, че изпитва нетърпение. От два месеца мечтаеше точно за този миг. Колко лесно изглеждаше всичко сега. — Ъ-ъ… може би… ъ-ъ, трябва да ми покажеш нещо. Нали разбираш, някаква идентификация.

Хиндж извади дебел жълт плик от вътрешния си джоб и го разклати, държейки го с два пръста за ъгълчето.

— Това трябва да ти бъде достатъчно — каза той. — Предполагам, носиш стоката?

— Ето я. — Еди извади ролка 35-милиметров филм от джоба на палтото си и я показа също с два пръста, но когато Хиндж протегна ръка, той затвори пръсти около нея. — Ами… — и потри един в друг палец и показалец, усмихнато.

Само за миг погледът на Хиндж проблесна студено, но наистина за миг и после той се усмихна. Подаде на Еди плика. Еди даде на Хиндж ролката и разпечата плика. Пачки от красиви нови стодоларови банкноти. Прелисти ги с ловкостта на крупие от Лас Вегас.

Хиндж извади бижутерска лупа от джоба си, закрепи я на окото си с вежда и размота около един фут от филма, разглеждайки го на светлината.

— Какво мислиш? — попита Еди, все още броейки.

— Дотук добре. Всичко ли снима?

— Нали е пред очите ти, приятел. Чертежите и истинската инсталация. Точно както поръча доктора, нали?

— Да.

— Всичко е там — подчерта Еди и се изхили по детски. — Не мога да повярвам, човече. Сто бона. Знаеш ли какво? Не мисля, че моят старец е направил сто бона през целия си шибан, нещастен живот.

— Поздравления.

Еди свали високата шапка, сложи плика в нея и отново я нахлупи на главата си.

— Ето какво — продължи той, — ако пожелаеш още нещо, аз съм твоят човек, окей? Мога да открадна патериците на сакат и той няма да разбере, преди да е паднал по задник.

— Ще поддържаме връзка.

— Захванах се с тази работа на девет години. Първата си кола откраднах на дванайсет. Едва можех да гледам над волана. Преди да навърша шестнайсет, вече имах към двеста поръчки. И никога не ме хванаха. Изобщо не знам как изглежда пандиза отвътре.

— Късметлия си.

— Не, талантлив съм. Може да има и малко късмет, но основното е талантът.

— Исках да кажа, че си късметлия, че никога не си бил в затвора. Как изпълни тази поръчка?

— А-а, с две думи: озовах се където трябва, когато трябва. Мерките за сигурност на платформата все едно че не съществуват. Чертежите? Е, тук вече имах късмет. Бяха ги извадили накуп една вечер, проверявайки нещо за помпената станция. Когато свършиха, помолиха ме да ги занеса долу при инженерите. Казах им „Да, няма проблем“ и се отбих в моята стая по пътя, измъкнах старата минолта и щрак-щрак, подпечатах си застрахователната полица.