Уильям Дил - Хамелеон

Рай.

Всичко наоколо беше самият рай. Снощи бе опитал една доза от най-фантастичната трева на Мауи. Беше отседнал в „Интернешънъл Мауи“ за три дни на самия Макена Бийч с разкошна манекенка от Лондон. Само след осем часа трябваше да лети с първа класа за Лос Анджелис. Имаше билети за надбягванията „Роуз Боул“ и бе успял да заложи хилядарка за Мичиган и десет хиляди за Съдърн Кал — най-големият залог, който някога бе правил в живота си.

А в този момент се намираше в тропическата гора на задната страна на Халеакала — високия десет хиляди фута вулкан, извисяващ се над Мауи. Беше прочел всичко за „Седемте езера на кралете“ — свещено място, за което се твърдеше, че е обител на боговете и където преди много векове бяха пристигали заедно с антуража си принцове от Хавайските острови, за да бъдат короновани като крале.

Еди се чувстваше като герой от старите филми на Дороти Ламур, които бе гледал по телевизията като малък.

Той слезе от колата и запали цигара. Бе облечен в кожено сако с ресни, носеше ботуши модел „Тони Лама“, благодарение на които изглеждаше почти пет фута и девет инча, обут бе с джинси марка „Поло“, а на главата си имаше висока каубойска шапка. Майната й, непрекъснато се килваше. Освен това, вече бе време. Еди обърна внимание на младежа, който скачаше от едно езеро в следващото — всичките кристално бистри — насочвайки се към най-долното от веригата по склона на планината. Момчето се обърна на гръб, изпусна дълга струйка вода във въздуха и затвори очи под пръските на прибоя, които прехвърляха скалите на брега.

Много време бе изминало, откакто Еди за последен път се бе потапял в река Харлем като дете. Ах, дявол да го вземе! Чувстваше се така добре. А и защо не? Можеше да си позволи всичко това, можеше да си позволи пътуванията до райските кътчета на земята, до мотелите в Лондон, не се замисляше да плати четиристотин долара за едно смъркане. И след по-малко от час той, Еди Уолфнагл, на времето изхвърлен от морската пехота, щеше да струва чисти сто хиляди. Какво ли щяха да кажат Вини и приятелите в Канарси за това?

Хей, Вини, виж ме добре, не съм ли страшен — пътувам из рая, довечера летя първа класа, за утре имам билет на първите редове за „Роуз Боул“, а след няколко минути ще сложа сто хилядарки в двестадоларовата си шибана шапка.

И той изкрещя от удоволствие.

— Какъв път се отваря пред теб, Еди — каза той на глас.

Върна се при колата и се отправи навътре в гората, минавайки покрай другите наети хонди, паркирани безразборно пред малките къпални по пътя. Някакъв едър хаваец в червена басмена риза и измачкани панталони излезе на шосето и му махна с ръка. После показа на Еди значката си.

— Щатска полиция — произнесе хаваецът на прецизен английски. — Мога ли да видя шофьорската ви книжка, ако обичате?

— Разбира се — каза Еди. — Случило ли се е нещо?

— Не, сър. Обикновена проверка. Виждам, че сте от континента. Ще бъде добре, ако внимавате, когато напускате колата. Вземайте всички ценни предмети със себе си. На островите стават много кражби на коли. Млади пънкове, нали знаете. Грабват нещо и побягват. Точно заради тях нито една от колите под наем няма здрава ключалка. Разбиват ги, без да му мислят.

— Благодаря, полицай.

— Да, сър. Не искаме хората да си заминават бесни — и той се усмихна.

— Това ли е пътят за залива Мамалу?

— Направо и след десетина мили ще стигнете. Просто няма как да сбъркате. Но там ще трябва да завиете обратно. Има, разбира се, път през застиналата лава на Халеакала, но там могат да минат само рейнджъри. Много е опасно.

— О, смятах да постъпя точно така — каза приятелски Еди и продължи нататък.

Хиндж паркира колата си, преди да отиде на моста над „Седемте езера“, за да продължи пеша нагоре по планинските пътеки, извеждащи на края на лавното поле на Халеакала, откъдето се спусна към залива от другата страна на пътя. Преходът беше лесен, направо разходка — някакви три мили през билото. И макар да беше горещо, а влажността висока, Хиндж не се изпоти. Хиндж никога не се потеше.

На няколко ярда от пътя той зави и се върна под прикритието на плътната зеленина. Седна, извади хартиен плик от джоба на палтото си и разстла съдържанието му на земята: пура, дебела химикалка, малък пакет памук, термометър и спринцовка.

Извади пълнителя на химикалката и счупи двата края на кухата тръбичка, след което внимателно я вмъкна по центъра на пурата. Издуха парченцата тютюн в кухата сърцевина и погледна през нея: държателят на химикалката образуваше абсолютно чист цилиндър по оста на пурата. После разчовърка единия й край, маскирайки дупката. Счупи термометъра и изтегли две-три капки живак със спринцовката. Извади дървена кибритена клечка от джоба си, запали я, духна я и я втъкна в отвора на иглата, за да бъде сигурен, че живакът няма да изтече навън. Обви края на клечката с малко памук и постави самоделната стреличка в единия край на пурата. Другия край захапа, напъха остатъците в хартиения плик и го сложи в задния си джоб. Накрая се облегна на дървото зад гърба си.