Уильям Дил - Хамелеон

— Никой. Изтеглиха я оттук… дявол да го вземе, исках да кажа оттам, преди три или четири месеца. Всъщност доволен съм, че я няма. Всичко стана много потайно и макар момчетата да пийваха тук, не говореха за работа. По това време започнаха да наемат много японци. Проверяваха ги предварително.

Хари С. отново се оригна.

— Извинен си — успокои го Крафт Американ.

— Кой е собственик сега на корабостроителницата? — попита Илайза.

— Ъ-ъ, някаква голяма компания. Не мога да си спомня името, но ми се струва, че въртят бизнес някъде на юг.

— АМРАН? — реши да опита Илайза.

— Не, нещо като…

— Сан-Сан? — пробва този път Магьосника.

— Да, улучи, човече. Точно така, Сан-Сан.

Хари С. изсумтя нещо в бирата.

— Какво има, Хари, защо си унил? — обади се Крафт Американ. — Вкисва се от време на време, нали разбирате, седи забол муцуна в чашата като някакъв пияница, и стене.

— Може да му се чука? — предположи Магьосника.

— Не съм се замислял — каза Крафт Американ и тръгна да обсъди въпроса с Хари С., който продължаваше да гледа с невиждащ поглед в чашата си.

— Нещата започват да се връзват — замислено изрече Илайза. — Още едно нещо, мистър Крафт Американ, споменавал ли е Ред пред вас някога думата „Мидас“?

— Естествено, много пъти.

— Наистина ли?

— Да. Така наричаха чинията.

Беше почти полунощ, когато пристигна у дома в Киото. Промъкна се тихо през портата, но кучетата го наобиколиха, преди още да е стигнал до градината. Бяха подивели от радост. Мъжкарят, Кацуо, вдигна глава и тихо изви като вълк, който отправя серенада към луната.

— Тихо — заповяда им шепнешком. Знаеше, че Кимура по това време спи, а и в стаята на Сами не светеше. Той продължи към къщата отзад. Тана спеше, свита на топка на нейното татами, и черната й плитка се беше преметнала през рамото.

Пътуването измори О’Хара. Вече три дни не се беше отпускал. Отдалечи се от спалнята на Тана по посока на малката стаичка за тренировки. Тя беше не по-широка от голяма спалня и пода й бе застлан с рогозки. На едната стена, като в зала за балет, имаше огромно огледало. Потърси с поглед цветята. Тана се грижеше тук винаги да има свежи цветя, независимо дали е вкъщи, или отсъства. Вазата беше в ъгъла, пълна с пресни карамфили, и той усети познатата болка в гърдите.

Стаята тънеше в полумрак. Изпита облекчение, че Тана е заспала. Имаше нужда от време, за да подготви тялото си, да прочисти мислите си и да изтрие от тях всичко, освен непосредствената задача.

Хамелеона.

Призракът бродеше наблизо. Почувства сянката му да го задушава. Всичко останало нямаше значение.

Съблече ризата си и остана десет минути в поза лотос, без да помръдва, без дори да мигва, заслушан в нежния звън на камбанките, полюшвани от вятъра, освобождавайки се от съзнанието си. След това бавно разгъна тялото си, като събуждаща се змия, разплитаща пръстените си под слънцето, и бързо и плавно като танцьор, разучаващ балетна стъпка, изпълни четирите основни движения в серия: йоко-тоби-гери — летящия страничен удар, неко-аши-дачи — котешката стъпка, използвана за бързо придвижване, ценкуцо-дачи — предна позиция, за нанасяне на прави удари, киба-дачи — конската стъпка, за атака отстрани. След това, също така бързо, нанесе четирите основни удари: танг — саблен, тайшо — класически удар с основата на дланта, мава-ши-цуки — удар в ключицата със страничен замах.

Повтори всичко поне дузина пъти, увеличавайки постепенно бързината. После като забавяше, изпълни серията в едно плавно движение и седна в поза лотос, в която остана нови десет минути.

Изправи се и разтърси ръце. Беше готов.

В този миг видя Тана. Тя стоеше гола на прага на вратата; слабата светлина струеше по тялото й, а очите й бяха сънливи.

— Кучетата ми казаха, че си тук — обясни тя.

Той излезе от тъмнината и вдигна ръце, така че тя да ги вижда.

— Ти спеше толкова спокойно, че не исках да те будя. Забравих за кучетата.

— И щеше да си легнеш, без да ме събудиш? — усмихна се тя.

— Може би.

— Аз мога да спя по всяко време. — Тя се приближи до него. — Ти не си дошъл тук, за да останеш.

— Не. Искам само да поговоря с Токенруи сан.

— Той ще се прибере утре за вечеря. Но аз бих искала да поговоря с теб, да наблюдавам устните ти.

Той внимателно протегна ръка и леко я докосна по устните, а тя на свой ред докосна с език крайчетата на пръстите му.

— На лицето ти е изписана тъга — каза тя.