Уильям Дил - Хамелеон

— Познава страната и обичаите ни. Придвижва се с лекота.

— Той е също като останалите. Работил е преди за ЦРУ. Те всички си приличат. Какво става с англичанина?

— Той действа по-предпазливо. Двамата се държат сякаш не се познават.

— А другите двама?

— Снощи бяха в Токио.

— Ще се занимая с тях по-късно. Благодаря. Съжалявам за Кей, но съм сигурен, че ще се оправи. Приятно ми беше да разбера, че мога да разчитам на приятелите си.

Японката на име Ичида се поклони.

— Да продължаваме ли да го следим?

— Не. Но дръжте онези в Токио под око. Най-напред трябва да се освободя от убиеца на име О’Хара, който се представя за журналист. След това ще има време за останалите.

Той се обърна и с лекотата на танцьор се хвърли сред учениците си като дервиш, нанасяйки удар след удар, докато не мина през всички. Едва тогава спря, свали своя мен и гръмко се изсмя.

Докато се приближаваха по извиващия се път откъм Танабе, O’Xapa виждаше пред себе си крепостта високо в скалите по склона на планината. Каменните й стени сякаш изникваха сред борове и брястове. Под нея се бе ширнал изпъстреният с острови залив Ио-Нада; малко по-нататък се виждаше остров Шикоку, а отвъд него, в далечината на запад, можеше да се различи и Хирошима. Далече долу, в полите на планината, под лъчите на следобедното слънце блестяха в правилни геометрични форми резервоарите на рафинерията Юмишава.

Замъкът над тях беше построен през седемнайсети век от шогуна Тукагава Иеясу като предупреждение към всички, които дръзваха да помислят за нападение на Япония откъм юг. Генерал Хукър беше използвал значителното си влияние, за да го вземе под дългосрочен наем с договор между японското правителство и АМРАН. След това бе превърнал Драконовото гнездо в щабквартира на международния консорциум. Гледката беше впечатляваща. Рибарски лодки и търговски кораби пълзяха в сините води на залива, а пътят, водещ нагоре, сновеше между розови храсти и азалии.

Но влизането в това място не се оказа толкова приятно.

Към средата на пътя след масивния портал в двайсетфутовата каменна стена се появи човек от охраната и поиска акредитивно писмо или препоръка, а после претърси О’Хара. Беше японец и имаше телосложението на сумо борец. Тъмнозелената му униформата, облечена над пуловер с поло яка, се пръскаше по шевовете. На дясната му ръка имаше надпис „ВЪТРЕШНА ОХРАНА АМРАН“. Над нагръдния си джоб имаше значка с идентификация. Първоначално изглеждаше необяснимо обезпокоен, че О’Хара е без куфарче, но после махна с ръка. Когато приключи с обиска, той направи жест на О’Хара да го последва през малката вратичка.

О’Хара се беше договорил с шофьора на таксито да го чака, затова последва без колебание пазача в така наричания дай-дайри — вътрешния крепостен двор. Огромният площад — с размерите на половин футболно игрище — беше застлан с гладки камъни и бе напълно лишен от дървета, градини или каквито и да е други наслаждения за окото. В далечната му страна се виждаха три едноетажни постройки. Подобно разпределение беше познато на О’Хара: в центъра се намираше шишин-ден — залата за церемонии и главната сграда на комплекса; от дясната й страна бе сейрио-ден — „чистата хладна зала“, обикновено жилището на шогуна, а отляво беше кайшо-ден — казармените помещения. Сградите бяха с леко наклонен покрив, извит в края си нагоре и подпрян на дебели дървени колони, боядисани в светлочервено. Класическата красота на този архитектурен стил беше перфектно запазена, с изключение на две неща: покритите коридори, които свързваха трите сгради и фактът, че всички врати бяха зазидани, с изключение на главния вход на шишин-ден .

На покрива на централната сграда се виждаха три сателитни антени, а по заграждащата стена имаше прожектори. Без да проявява натрапчиво любопитство, О’Хара огледа екстериора, докато минаваше през площада. Тук работеха няколко мъже и жени, облечени в традиционни черни носии. Те попиваха влагата, плевяха, събираха с гребла отпадъците — очевидно АМРАН държеше мястото да се поддържа безукорно чисто. В същия момент той почувства, че някой го наблюдава и обърна глава небрежно. В сянката под един от извитите покриви стоеше мъж. Фигурата му не можеше да се различи, но отразената светлина разкри пред погледа му грозно, жестоко око. Човекът се обърна, но преди да завърши движението, О’Хара можа да различи и другото му око, покрито с превръзка, както и назъбения белег, започващ от косата и стигащ до под брадичката. След това мъжът се разтвори в сянката и изчезна.