Уильям Дил - Хамелеон

Беше ли това случайно хвърлен поглед или целенасочено наблюдение? Той изпита неприятното чувство, че познава този мъж, но не можеше да си спомни нито кога, нито къде се бяха срещали. Вече влизаха през централния вход, а споменът, като сън, продължаваше да му се изплъзва. О’Хара сви рамене и престана да мисли по въпроса.

Огромната входна зала беше превърната в помещение за посетители. През прозорците, разположени под корнизите на високия двайсет фута таван, нахлуваше светлина. Дъбовите греди бяха рендосани и излъскани, а стените покрити с антични рисунки върху коприна. Единственият предмет, който приличаше на мебелировка, бе едно типично американско бюро от неръждаема стомана в центъра на залата и върху него имаше само книга за записване на посетителите и телефонен апарат с множество бутони. Малки телевизионни камери сканираха отвисоко стаята. В основата на стените имаше детектори за метал и електромагнитно излъчване. Никой не можеше да влезе в сградата, без да мине през тази зала, и никой не можеше да премине през залата, носейки скрит метален предмет или електронно устройство.

Човекът зад бюрото беше облечен в познатата зелена униформа на охраната, а на ръкава си имаше три ивици. Кобурът му беше окачен по западен маниер и дулото на пистолета почти опираше в коляното му. Беше широкоплещест — стегнат кръст, изправена осанка, твърд като диамант, а кожата на лицето му бе със силен слънчев загар. Нямаше нито грам тлъстина по себе си и ако се съдеше по изражението на лицето му, усмивката сигурно би му причинила болка. О’Хара познаваше този тип хора — или бивш състезател по бойни изкуства, или инструктор по бойната подготовка от армията.

Но човекът, който стоеше до пазача, той позна веднага от учебниците по история и старите кинопрегледи. В спомените му неговото изражение беше по-измъчено: той изглеждаше изтощен от трите години в лагер за военнопленници и униформата висеше по костеливото тяло, но в очите му имаше някаква застинала радост. Сега беше понапълнял, изглеждаше спретнат с бялата си коса и грижливо подстриганите бели мустаци, засукани нагоре. Той плесна с пръчка по колосания клин на униформата си и се приближи към О’Хара с протегната ръка. Генерал Джеси Гарви, мъченикът от казармата Сучи.

— Мистър О’Хара?

— Да.

— Добре дошли в Драконовото гнездо. Аз съм генерал Гарви, изпълнителен вицепрезидент, а това е сержант Тревърс от охраната.

— За мен е удоволствие — каза О’Хара на Гарви. — Веднага ви познах, сър. Наистина е чест за мен.

— Благодаря ви.

— Прилича ми малко на армейски пост — продължи О’Хара с усмивка, поглеждайки към Тревърс.

— Генерал Хукър иска нещата да бъдат като в армията. Силата на навика, може би…

— Струва ми се, че е така.

— Е, добре, той ви очаква. Да вървим.

Докато минаваха през залата, О’Хара дочу приглушени звуци, разнасящи се иззад стените — електрически пишещи машини, звуковата сигнализация на компютри, пренавиването на магнетофони. Някъде във вътрешностите на тази огромна стара сграда кипеше трескава дейност.

Гарви го въведе в една стая и затвори вратата, без да влиза. Изведнъж стана тихо като в църква.

Стаята беше просторна и в миналото вероятно е била използвана като зала за аудиенции на шогуна. Освен това беше много тъмна. Прозорците бяха скрити зад плътно сплетени бамбукови завеси, а зад насрещната стена се разкриваше вътрешна градина. Сред папратите имаше лампи, хвърлящи слаби виолетови сенки, а в тъмнината по ъглите стояха на мълчалива стража древни храмови статуетки на кучета и лъвове. Той дочу звука от токовете на обувките си по излъскания дървен под.

Беше топло, влажно и леко миришеше на тютюн за лула.

О’Хара се отпусна в голямо кожено кресло, още няколко бяха подредени до входа на стаята. Единствена лампа, скрита под филипински плетен абажур, хвърляше малко петно светлина върху далечния край на масата. Не се виждаше нищо за четене.

Той зачака. Чуваше само тиктакането на часовник някъде в тъмнината.

Започна да се изпотява. Влагата в стаята достигаше сто процента, а температурата беше над осемдесет 51 51 80°F — 27°C. — Бел.пр. .

Настрои сетивата си към стаята и се вслуша във всичко, което ушите му можеха да доловят: стичането на росата от листата на растенията; леко драскане от крачетата на някакво насекомо, лазещо по пода; слабото електрическо жужене на лампите в оранжерията; отмерената мелодия на тиктакащия часовник.