Уильям Дил - Хамелеон

— Ние не сме благотворителна организация — хванали сме се с бизнес, за да правим пари. „Юмишава“ има нужния ни капацитет.

— Това ли ви върна я Япония?

— АМРАН е международен консорциум. Използваме няколко японски рафинерии. Освен това, аз, между другото… ъ-ъ… — Погледът на Хукър се замъгли. Изглеждаше като че ли сънува с отворени очи. — … харесвам да живея тук.

Старецът определено имаше проблем със съсредоточаването. Черни спомени нахлуха в главата му, заплитаха се в мислите му. Контрастни, ярки спомени. Той внимателно слушаше О’Хара, опитваше се да отърси съзнанието си от тях, но те оставаха и изместваха реалността…

Беше може би вторият… не, беше третият хамелеон.

Той помнеше кутията, макар в нея да нямаше нищо забележително — обикновена бяла кутия — но той стоеше и я гледаше дълго, много дълго, вслушвайки се в съществото, което мърдаше вътре, а в гърдите му се трупаше омраза.

Беше в Сидни от два месеца и планираше поредицата ходове, всеки от които трябваше да го доведе все по-близо до Хоншу. Къщата представляваше белосана викторианска постройка, принадлежала някога на губернатора — просторно място, пригодено за нуждите на неговия щаб. Охраната бе от военни полицаи, контролиращи всяка точка.

И все пак, тя беше съумяла да се промъкне вътре… при това с кутията.

И сега стоеше пред него в голямата стая, лицето й бе спокойно като повърхността на езеро, а неразгадаемият й външен вид не разкриваше нищо. Животът се беше оказал милостив към нея. Кожата й все още бе чиста и гладка, а в бадемовите очи се виждаше интелект.

— Запомнил съм те много по-красива — излъга той.

— Извинете, не ви разбрах — чу О’Хара да казва.

— О, изви… Бях се замислил за нещо друго. Бизнесът… — Гласът му заглъхна.

— Питах ви дали инициативата за създаването на АМРАН е лично ваша — подсети го О’Хара.

— Донякъде. Всичко това се наложи от… ъ-ъ, необходимостта. Няколко от компаниите загубиха своите… висши служители по време на преговорите. При всеки подобен случай трябваше да започваме практически отначало, защото имахме срещу себе си нови хора.

— И какво се случи на тези ключови фигури?

— Умряха. Повечето по естествени причини. Трима умряха от… или може би бяха четирима… сърдечни удари, имаше една катастрофа с кола… Както и да е, това доведе до голямо закъснение. Знаете ли какво чувство за безсилие те обхваща, когато трябва да стигнеш до успешен край при толкова много промени в мениджмънта.

Той говореше почти наизуст, защото в мислите си се бе върнал отново обратно във времето.

Във Филипините политиците се държаха настрана и се занимаваха с това, което им бе работа. Няколко политици и сто американски долара месечно — наистина ниска цена за да се избегне скандала, който можеше да провали кариерата му.

Но как бе съумяла тя да се придвижи от Лузон до Австралия в разгара на войната?

Кутията отговаряше на този въпрос.

Зад всичко това стоеше Хамелеона. Не можеше да има никакви съмнения в това. Вече два пъти бе получавал такива кутии. И във всяка от тях намираше неговия подпис — по един хамелеон. Първата бе пристигнала без писмо, а само с една малка снимка на момче, застанало пред шинтоистки храм в Токио. Момчето изглеждаше изплашено.

Разузнавателната служба на Хукър посвети много месеци, за да открие Хамелеона. Дори агентите им в Япония знаеха твърде малко. Той се оказа шеф на специален отдел на японските тайни служби. Но никой не знаеше истинското му име.

Вторият хамелеон, доставен около месец по-късно, беше придружен от първото истинско писмо. Текстът, напечатан на малък лист хартия, просто казваше: „Въпросът е отворен за преговори“.

И нищо повече.

И ето че след два месеца на очакване в агония се бе появила и тя, за да предаде устно посланието до него.

Едва ли можеше да се измисли по-голямо оскърбление.

Снимката беше направо садистична. Боби седеше в детски ковчег. Момчето изглеждаше уморено, може би дори упоено.

— Какво иска той?

— Трябва да приключим бързо. Следващата седмица.

— Какво иска той? — се беше осведомил Хукър, разгневен на себе си, че обстоятелствата му налагаха да преговаря с японски офицер и бивша любовница.

Тя бе затворила очи и бе повторила наизуст:

— Той ще размени Молино за адмирал Асиеда, когото британците държат като затворник в момента тук в Австралия.

Господи, колко я мразеше. И странно… колко силно го привличаше нейната чувственост. Питаше се дали тялото й се е променило след толкова години, представяше си я да лежи гола до него. Цели три години връзката им бе нещо като държавна тайна. Знаеше само Гарви.