Уильям Дил - Хамелеон

Генералът, вдовец само от шест месеца, спеше със седемнайсетгодишната си прислужница, която изгони веднага след като му бе родила син. О, как щяха да се зарадват дърдорковците в офицерския клуб на подобна клюка. А началниците му? Те просто щяха да го смачкат.

И сега я мразеше дори още повече, понеже беше живял в лъжа цели три години, а сега свидетелството за проявената слабост отново бе пред очите му, за да го измъчва. Заклет християнин дори и в мислите си, той бе пронизван от чувството за вина дори само като я гледаше.

— Искам сина ми да се върне жив… — бе казала тя.

— … самолетна катастрофа — завършваше О’Хара.

— Извинете? — отговори Хукър, връщайки се сепнато към реалността.

— Казах, че Робъртсън от „Стоун Корпорейшън“ загина при катастрофа с частния си самолет.

— Да. Но не трябваше да лети сам, нали разбирате. Това е правило на компанията. И все пак, когато сам сте президент на корпорация, кой може да ви се скара? Този случай също ни забави. Бяхме близо до споразумение със „Стоун“, когато се случи инцидентът. А имаше и един в… Далас…

— Дейвид Фиск Търман от „Аламо Ойл“.

Хукър го погледна видимо изненадан.

— Вие определено сте си свършили домашното, младежо. Търман винаги караше като подивял. Ако си спомням правилно, той вече се бе разминавал няколко пъти на косъм.

О’Хара продължаваше да го притиска, изяснявайки различни подробности, преди да повдигне въпроса за Хамелеона.

Но генералът отново бе в мислите си на друго място…

Какво нахалство. Да му поставя ултиматум — на него, втория по ранг офицер в Тихоокеанското командване. Беше вбесен.

— Ето какво мисля за онзи мръсник — каза Хукър на жената, взе гущера в ръка, стисна гърчещото се тяло и го отпусна едва когато престана да помръдва. Животното висеше в юмрука му. Той го захвърли в кутията.

— Занеси това обратно на кучия син с моите най-добри пожелания.

— Ще му позволиш ли да убие Молино?

— Името му е Боби.

— Когато ми го открадна, името му беше Молино. Какъв страхливец си само!

— Жено, ти поставяш търпението ми на изпитание.

Но и тя беше загубила хладнокръвието си.

— Искам да се споразумеете. Това е най-малкото, което можеш да направиш. Веднъж вече го изостави…

— Аз ли съм го изоставил! Това бе акт на съдбата. Не съм изоставял момчето, аз…

— Момчето, момчето . Ето това е бил той винаги за теб — момчето. Веднъж ми го отне. Ако и сега го направиш, ще разкажа на всички, че си ме изнасилил в дома си в Бастин, и че…

— Изнасилил! Никога преди не бях виждал чифт крака по-широко разтворени от твоите. Той е мой син и ще го наричам както пожелая. Не можеш да имаш никакви претенции върху него. Мой е, защото го осинових, спазвайки всички изисквания на закона. Всички останали документи са унищожени. Не можеш нищо да докажеш.

— Той е мой син. Те ще го убият. Трябва да направиш каквото ти…

— По дяволите, жено, как се осмеляваш да ме заплашваш с лъжи и изнудване? Не ми разказвай какво могат или не могат да направят…

Вече с труд сдържаше гнева си и не можеше да овладее чувството си на вина. Образите в главата му замъгляваха способността да разсъждава. Калвин и жезълът му, изпускащ светкавици. Американският флаг. Образи, катализиращи омразата му. А тя стоеше пред него — един емисар на врага — и го заплашваше с изнудване. Чувстваше как яростта го изгаря отвътре.

— И как смяташ, че ще ме арестуват, без да се разкрие, че съм майката на твоя син?

— Никой няма да ти повярва. Филипинка, превърнала се в японски агент. Ха!

Тъмните й блестящи очи издаваха чувствата, които бушуваха в нея. Тя отметна глава и се изплю през писалището в лицето му.

Той бавно се надигна от креслото, заобиколи писалището и се изправи близко до нея.

— Ще те науча да уважаваш онова, което аз представлявам, тесноока кучко!

Тя леко отстъпи, ръмжейки от омраза, и тогава яростта му избухна. Неочаквано той протегна ръце и сключи пръсти около шията й. Големите му костеливи ръце задавиха виковете й и започнаха да мачкат дихателната й тръба, после ларинкса. А той продължаваше да стиска и да извива…

Чуваше в главата си звука: пукот на пречупващи се клони.

— Генерале?

— Да!

— Добре ли сте?

— Да, да, само… бях се замислил за нещо съвсем друго. Днешният ден беше доста тежък.

— Съжалявам. Имам само още един-два въпроса.

— Ще се опитам да бъда… по-концентриран.

— Бих искал да поговорим за нещо друго — обяви O’Xapa.

Започва се.