Уильям Дил - Хамелеон

О’Хара изглеждаше искрено загрижен. Мъжът пред него се бе състарил видимо с поне една година, докато разговаряха. Лицето му бе посивяло, а очите му загубиха жизнеността си.

— Аз трябва да се извиня. Знам, че ви се натрапих — каза O’Xapa. — Благодаря ви, че отделихте от времето си за този разговор.

Разговорът за Хамелеона поне беше прочистил главата на Хукър. Сега проблемът му беше как да се справи с O’Xapa.

— Може би някой друг път — обади се той.

— Един последен въпрос. Хамелеона ли стои зад саботажа на „Торо“ и автомобила на „Акила“?

Генералът остави лулата си настрани и събра връхчетата на пръстите си. После се наклони напред.

— Мистър O’Xapa, както ви казах вече, никой не дискутира Хамелеона. Той е терорист, който работи за пари. Хората се страхуват от него. Повечето от тези, които стоят над мен, си мислят, че ако те го игнорират и той ще ги игнорира. Разговорите за него му придават някаква легитимност. А това не е в интерес на никого.

— Без смелост няма слава, генерале.

— Хамелеона е апокалипсис.

— Получихте ли някакво предупреждение за „Торо“ или „Акила“? Искам да кажа, имаше ли опит за изнудване или това си бе най-обикновена саботажна акция?

На Хукър вече беше започнало да му омръзва. Той отговори със суров глас:

— Не можете да използвате тази информация, млади човече, защото тя не може да бъде потвърдена. „Торо“ се намира на дълбочина четиристотин фута в Арктическо море, а „Акила“ е обратно на чертожната дъска.

— Не знам дали го разбирате, но той няма да спре — заяви О’Хара. — Захванал се е с много доходен бизнес. Напишете ми заявление, че подозирате Хамелеона за отговорен в поне един от тези инциденти и това ще направи материала ми по-правдоподобен. Ще може да послужи като добро начало. Ще помогне той да бъде изобличен. Защото този човек разчита на потайността.

— Мистър О’Хара, знаете ли кой е Хамелеона? Знаете ли къде живее, къде се намира базата, от която действа? Изобщо знаете ли нещо за него?

— Това същият Хамелеон ли е, който бе включен в списъка на военнопрестъпниците през 1945-а? — поинтересува се О’Хара.

Хукър изчука пепелта от лулата си и уплътни оставащия тютюн.

— Лицето, за което говорите, загина в Хирошима — обясни той. — Името му беше извадено от списъка през 1950-а.

— А вие знаете ли кой точно е бил този човек?

— Името му е Асиеда. Неговата самоличност беше една от най-строго пазените тайни през войната. Специалността му бе шпионаж и той отговаряше единствено пред Тойо 52 52 Главнокомандуващият японската армия по време на Втората световна война. — Бел.пр. . Той обучи всички японски агенти.

— Иронично, нали?

— Какво точно?

— Че Хамелеона, когото вие търсите, и военнопрестъпникът имат един и същи псевдоним.

— Ако има някаква ирония, тя е в това, че тази крепост на времето е била негова щабквартира. Обучението на агентите е ставало точно в тези сгради. И само Бог знае какви зверства са били извършвани в трите етажа на подземията под краката ни. Ето така научих за това място. Дойдох тук с Окупационната армия през 1945-а. Но тук нямаше нищо. Цялата архива беше унищожена. Всъщност в никоя архива не са запазени документи за военновременната дейност на Хамелеона. Ако се съди по архивата на армията, той изобщо не е съществувал. Тази книга завинаги е затворена.

— Е, добре, аз мисля, че Хамелеона е тук в Япония, без значение кой е той. И щом той е тук, аз ще го открия.

Хукър се изправи в целия си висок ръст. Гърбът му беше прав както в деня, когато бе получил дипломата си в Уест Пойнт. Подаде ръка на О’Хара:

— Приятен ден, мистър О’Хара. Ще говорим за евентуалните ми писмени заявления тогава, когато разполагате с нещо повече от подозрения и теории. Честно казано обаче, аз мисля, че куражът ви е по-голям от съобразителността ви. Въпреки това, желая ви успех.

— Едно последно нещо — обади се О’Хара, докато генералът го съпровождаше към вратата. — Чували ли сте нещо за голямо петролно находище, известно като „Мидас“?

Старецът стоеше до вратата с гръб към О’Хара. Гняв блесна в очите му, когато чу въпроса. Пейсмейкърът отново затрака. Той се изкашля, за да заглуши издайническия сигнал на сърцето си.

— „Мидас“ ли казахте? Петролно поле — обърна се към О’Хара напълно овладян. — Никога не съм чувал за него.

— Може би е най-голямото в света.

— И къде се намира? — позасмя се Хукър.

— Не знам.

— И аз не знам, сър, а петролът е моят бизнес. Мистър О’Хара, възхищавам се на въображението ви. Но мисля, че е малко пресилено да се мисли, че съществува петролно поле с размера, за който предполагате, и никой да не знае за него.