Уильям Дил - Хамелеон

Изчака няколко минути и я последва. Заведението не беше кой знае какво, но вътре бе прохладно, обстановката прилична и най-важното — цареше полумрак. Всъщност дори бе толкова тъмно, че не можа веднага да види къде е, макар ресторантът да бе почти празен. Беше седнала сама до една маса в дъното. Плъзгащата се стена беше дръпната и през отвора се виждаше градина, покрита с мъхове и езерце. Беше се загледала в един огромен златисто-черен шаран, който с надежда разглеждаше дъното за някаква храна.

Фалмаут се приближи до масата.

— Извинете ме — обърна се той към жената, — говорите ли английски?

Тя поклати глава в знак, че не разбира.

Фалмаут бързо премина на японски.

— Аз съм турист — започна той. — Бяха ми разказвали, че Киото е най-красивият град на света. Но в един миг ви зърнах и забравих за Киото. Знам, че е крайно невежливо да се обърна към вас по този начин, но нали в Дзен е казано: „Не пропускай възможността да се насладиш на градината, защото може да минеш през нея само веднъж“. Аз… ъ-ъ, аз знаех, че може би повече няма да ви видя, така че ви проследих от пазара насам. Моля ви да извините моята…

Тя сложи ръка върху устните му и го накара да замълчи.

— Не се чувствам оскърбена — каза тя толкова тихо, че той едва долови думите й. — Живяла съм в Америка и имам представа за разбиранията на хората от Запад.

После се обърна и се загледа отново в шарана.

Дотук добре, помисли Фалмаут. Сега идва ред на решаващия ход. Той отново възприе подхода на объркания обожател, изтънчен, но малко неспокоен:

— Казвам се Джон Уилоуби. От Лондон съм. Наистина ме привличате. Аз, наистина, мога и да ви излъжа и да ви кажа, че се чувствам самотен и имам нужда от компания. Но истината е, че бих искал да бъда с вас. Мога ли да ви поканя на вечеря?

Тя тихо се засмя и го погледна през рамо. Нефритеният орнамент на шнолата й проблесна със зелен пламък върху гарвановочерната коса и той видя блясъка в очите й. После тя прошепна:

— Да, Джон Уилоуби от Лондон, можете.

Когато О’Хара се прибра, Кимура още не се беше върнал, но Сами медитираше в градината. О’Хара го изчака да свърши.

— Трябва да поговоря с Токенруи сан — каза той. — Кога ще се върне?

— Нали го познаваш — сви рамене Сами, — той се движи с духовете.

— Много точно наблюдение — отбеляза Кимура. Двамата се обърнаха и го видяха да стои на прага на вратата. — На какво се дължи тази спешна необходимост, Кацуо?

— Ще ида да свърша някоя работа — обади се Сами.

— Не, не е нужно, това засяга всички ни — спря го О’Хара.

— Изглеждаш тъжен — погледна го Кимура.

— Имам нужда от помощта ти, Токенруи сан. Но не бих искал с нещо да те обидя. Ти си ми като баща.

— Знам това, Кацуо. И по загриженото ти лице разбирам, че става дума за нещо, което дълбоко те безпокои. Разбирам още, че е свързано с нещо, което трябва да направиш. Е…?

— Ти… ти си познавал Хамелеона, нали, Токенруи сан?

Кимура обмисли въпроса.

— Светът е пълен с Хамелеони — каза той накрая.

— Не и с такива като онзи, за когото говоря. Знам, че си обучавал военноначалниците на Имперската армия, подготвяйки ги за Пътя на Тайния воин, както преди, така и по време на войната. Хамелеона е бил шеф на таен отдел, който се е отчитал единствено пред Тойо. Така че той трябва да е бил хигару-даши .

— Логична дедукция. Изумен съм, че никой досега не беше стигал до този извод.

— Никой досега не се е интересувал.

— И какво е по-различното сега?

— Сега аз се интересувам. Много невинни хора намериха смъртта си, благодарение на този човек. На много други предстои да умрат.

— Сигурен ли си, че става дума за същия Хамелеон?

— Изобщо не съм сигурен. Но мисля, че ти знаеш отговора. Токенруи сан, жив ли е още Хамелеона?

Кимура погледна О’Хара право в очите. Поклати глава.

— Не. Човекът, който за теб е Хамелеона, е мъртъв.

— Но ти си го обучавал. Той знае Пътя на Тайния воин.

Кимура се поколеба за миг и после кимна.

— Той вече е мъртъв. Не виждам никакво нарушение на доверието, ако потвърдя това.

— Откога е мъртъв?

— В архивите пише, че Ямучи Асиеда е загинал по време на катастрофата в Хирошима.

— Не ме интересува архивата. Нека забравим проклетата архива.

— Не мога да постъпя така, Кацуо. Нищо не може да се спечели, ако се опитаме да променим съществуващи неща.

— Не ме интересува разкриването на някакъв второкласен военнопрестъпник, а…

— Спри. Преди да продължиш, ще ти кажа следното: Ямучи, когото ти познаваш като Хамелеона, бе обичан от много хора. За нас той не е военнопрестъпник, а човек, който направи големи жертви за страната ни. Доколкото ми е известно, не могат да му бъдат приписвани никакви актове на жестокост. Той обучаваше кан-чо и ги ръководеше. Беше най-добрият. И една от причините да е толкова добър бе, че хората го обичаха. Той също ги обичаше и именно това ги привличаше към него. Освен това беше много умен — като муха, прекалено бърза за паяжината.