Уильям Дил - Хамелеон

О’Хара се поколеба за момент. Тъмна улица, мъгла, а на всичко отгоре искането да стои с гръб към нея. Не беше много умно. Той замръзна напълно неподвижно, вслушвайки се в звуците, които идваха откъм нея. Първоначално чуваше само дишането й, но после долови и още нещо. Не толкова звук, а по-скоро някакво усещане. Главата му едва не се замая от възбуда и макар че не можеше да види жената, усещаше нейното привличане, сякаш между тях протичаше електрически ток.

Той се обърна с гръб към нея и погледна по дължината на улицата, едва-едва осветена поради гъстата мъгла.

— Какво искате? — попита той.

— Вие ли поискахте информация в Кабуки-за в Токио?

Той отново се поколеба. Привличането беше толкова силно, че едва не се обърна. Мъглата около тях се въртеше като във водовъртеж.

— Да — потвърди той накрая.

— Търсите онзи, който е известен като Хамелеона? — попита тя отново шепнешком.

— Да.

— Защо?

— За да поговорим.

— Да говорите ли? Ха! Вие трябва да го убиете!

Отново се насили да не се обърне. Нервите му звънтяха от напрежение. Чувстваше някакъв странен резонанс помежду им, но това бе чувство, което не можеше да си обясни. Сети се за предната нощ, когато правеше упражненията, и усещането за присъствието на Хамелеона бе така задушаващо. Сега отново долавяше нещо подобно. Сякаш тази жена бе напоена с аромата на Хамелеона.

— Аз не съм убиец — възрази той.

— Ще разберете, когато се срещнете с него.

— И кога ще бъде това?

— Хамелеона е тук — наклони се тя към него.

Стори му се, като че ли се издига във въздуха. Кръвта се втурна през вените му, а в ръцете и краката му пламнаха фитили. Усещаше, че може просто физически да протегне ръка и да докосне опасността във въздуха около тях, но, странно, инстинктите му не говореха за непосредствена заплаха.

— Искате да кажете, че е в Япония?

— В Киото.

— Къде точно в Киото?

— Написах адреса — една улица в префектура Шига — на това листче. Той ще се върне там тази вечер в девет. И ще бъде сам.

— Откъде знаете това?

— Знам. Не е важно как. Той ще бъде там.

Фаровете на приближаващия автобус ги осветиха през мъглата.

— Защо правите това?

Настъпи миг тишина.

— Защото съм затворник и искам да се освободя.

— Затворник ли?

— Да. Ето, вземете листчето и го сложете в джоба си. И бързайте, защото той има шпиони навсякъде.

Без да се обръща, О’Хара заяви:

— Трябва да знам… откъде ви е известно, че търся Хамелеона.

Автобусът намали на спирката и спря.

— Моля ви, не ме издавайте — чу той отново гласа й. — Сега вървете. Девет часа. Не закъснявайте.

За повече нямаше време.

О’Хара скочи в отворената врата на автобуса и я чу как се хлопва зад гърба му.

На стотина фута от тях, скрит сред дърветата в парка, Тони Фалмаут видя О’Хара да се качва на автобуса. Той извади от ухото си малката слушалка, свързана към параболичния микрофон с голям радиус на действие. Беше чул перфектно всяка дума. Трябваше незабавно да предприеме нещо и той реши да последва жената, изоставяйки О’Хара за момента. Нямаше да има никакъв проблем да го открие отново по-късно. Но тази жена държеше ключа за всичко, той чувстваше това. Пулсът му се ускори. Целта на мисията му бе толкова близко. Събра миниатюрното подслушвателно устройство, пусна го в джоба си и прескачайки от дърво на дърво, тръгна по следите на жената.

Тя потегли към пазара по периферията на парка Маруяма, заобиколи централната част на града и навлезе в квартал, осеян с безброй малки преплетени улички с домове, оградени с високи плетове, през които долавяше откъслечни шумове: бебешки плач, бравурна музика, сменена от мелодичен рок по радиото, след това тихия смях на две жени, мъж, изпълняващ на пародиен италиански оперна ария, телевизионна реклама на кока-кола на японски по телевизията. Бризът плавно поклащаше над главата му фенерите на уличните лампи, които хвърляха призрачни сенки по оградите.

Следенето не му създаваше проблеми, защото по улицата имаше малко хора и с изключение на приглушените звуци от домовете, тишината бе почти задгробна. Чуваше ясно хлопането на сандалите й по плочите на около една пряка пред себе си.

И в този миг тя взе изненадващо решение. Избра пряк път към главната улица и влезе в малък ресторант на улица „Ниджо-дори“, непосредствено до хотел „Фуджита“. Сервитьорка? А може би дори мениджър на заведението? Не искаше да му се изплъзне. Беше дала на О’Хара адрес, а Фалмаут се нуждаеше от този адрес.