Уильям Дил - Хамелеон

Това се оказа последната свързана мисъл в главата му.

В момента, когато се наклони, за да я целуне, тя дръпна назад ръката с иглата и светкавично я заби в ухото му.

Някъде дълбоко в гърлото му избухна пламък, облиза мозъка му и експлодира в болка.

Писъкът му раздра нощта като нож. Той се превъртя настрани от нея, изправи се с мъка на колене, и с треперещи пръсти опипа нефритената шнола, стърчаща толкова нелепо от дупката в ухото му. Огънят го изгаряше все по-навътре и болката от стоманата в главата му ставаше нетърпима.

Изправи се на крака, но стаята беше загубила очертанията си, а агонията застиваше в гърлото му. Започна да ръмжи като лисица в капан. Подът се наклони. Той се обърна, опита се да възстанови равновесието си, но залитна и се заби с глава в стъклената врата. Тя се разтроши на стотици пламтящи искри. Рамката поддаде и вратата се откърти заедно с него в градината.

Господи, аз губя , осъзна той за един кратък миг. Трябва… да… го… измъкна. И с всичката сила, която му беше останала, той изтегли стилета от главата си. В зейналата дупка на раната нахлу болка като кипящо масло. Залитайки, той пристъпи към езерцето и падна по лице върху камъните в градината. Ножът се изплъзна от пръстите му в ручея.

Пльок.

О’Хара откри лесно адреса. Вратата беше отключена. Погледна часовника си. Девет часа.

В мига, в който пристъпи с един крак през прага, се разнесе писък. Звучеше необичайно — мъжки писък, разтърсващ тишината на нощта с отчаяние. Той изтича по посока на писъка и точно когато заобикаляше къщата, видя някакъв мъж да рухва през вратата. Човекът залитна към езерцето, обхванал глава с две ръце, и се свлече на земята.

О’Хара изтича при него и го обърна по гръб.

— Боже мой! — извика той. — Тони!

На прага на изкъртената врата стоеше жената. Виждаше се само силуета й. Черната й коса беше спусната на дълги кичури върху раменете.

— Той е мъртъв или всеки момент ще умре — каза тя с остър глас. — Острието беше потопено в арсеник.

После вдигна ръце, хвана косата в центъра на темето си и я повдигна. В ръцете й остана перука.

Тя я хвърли на пода. Хвана блузката си с две ръце и я разкъса. Оказа се риза с подплънки на гърдите. Хвърли и нея встрани.

И изведнъж тя престана да бъде тя.

Превърна се в той.

Мъж, татуиран от кръста до гърдите с преплетени хамелеони, извиващи тела по корема му, плъзгащи се нагоре по гръдния му кош между великолепните гръдни мускули. Зърното на лявата му гръд представляваше око на един от зловещите гущери. Всеки от тях бе татуиран в различен цвят, а мрежата между телата им бе запълнена с кобалтово синьо, лимонено оранжево и пламтящо червено. Очите им проблясваха с мрачна закана, а раздвоените езици облизваха стомаха на мъжа.

О’Хара беше лице в лице с Хамелеона.

Това наистина бе Хамелеон на хамелеоните: жената дявол, превърнала се в Сатана.

Какво бе казал Данилов? „Знам и не знам… Всеки, никой… Хамелеона никога не е това, което изглежда.“

— И така, Кръглоочко, най-сетне си намери майстора — проговори татуираният мъж. — Моли се да имаш повече късмет от твоя приятел.

О’Хара обърна Фалмаут по гръб. Сивите му очи го погледнаха с ужас, сякаш гледаха смъртта в лицето. От ушите, носа и устата му се стичаше кръв. Устните му се помръднаха в конвулсивно потрепване, като пеперуда, флиртуваща с цвете.

— Демон…

— Тони, чуваш ли ме?

— Демон… Бредли, мен… справи се с всички ни. Нищо… чудно.

— Тони!

Погледът в очите му за миг се избистри. Той се усмихна на О’Хара.

— Дължиш ми… сто двайсет и пет бона, Моряко — прошепна той и издъхна.

О’Хара погледна към вратата. Хамелеона стоеше неподвижно, с отпуснати ръце, изпънати пръсти, леко разкрачен.

Този човек не беше възрастен, вероятно бе не по-стар от самия О’Хара. Тялото му беше здраво и жилесто, главата бе гладко избръсната. О’Хара осъзна, че го познава отнякъде.

— Окари — проговори той. — Ти си учителят по кендо, Окари.

— Хай. А ти си онзи бейкоку , когото наричат Кацуо.

— Точно така, аз съм американецът. Говориш английски много добре.

— Имах добър учител.

— Той ли те научи как да убиваш безпомощни мъже?

— Безпомощни? Ха! Защо не погледнеш какво има на глезена? В ръкава? Той щеше да направи същото. Убиецът не притежава чест.

— Той беше мой приятел.

— Тогава някой трябва да те научи да си избираш приятелите по-добре. Всъщност обучението ти всеки миг ще започне. Истина ли е, че си майстор с меча?