Уильям Дил - Хамелеон

— Искаме да ви помогнем, Данилов.

— С каква цел?

— Знаете ли защо сте тук?

— Мир. Спокойствие. Не искам да напускам това място. Харесва ми. Край на изненадите. Не понасям изненади. Не понасям… неведението. Тук всеки ден е като останалите. Храната е една и съща. Хората са едни и същи. Имам градина, наблизо отвън. Но сега вали. По-късно може да се поразходим. Може би сутринта. Може би, може би, може би, може би, може би, може би… Ще разберем с времето, нали? Ти също ли си гост?

Той се приближи до O’Xapa и каза много тихо:

— Трябва да те предупредя, храната е отвратителна. Но обслужването, а-а, обслужването е превъзходно. Абсолютно… превъзходно. Никакво бърборене и всичко се изпълнява веднага. Е, определено не е… разбира се, че не е… абсолютно не е „Плаза“ или „Савоя“, но нека не забравяме, че в Египет храната изобщо не е добра, никога не е била. Пътуваш ли?

— Аз си тръгвам — прошепна отново Магьосника. — Ако послушам още малко, после могат да ме освидетелстват.

O’Xapa не му обърна внимание и продължи в избраната насока:

— Мистър Данилов, знаете ли кой съм?

Данилов обиколи стаята, оглеждайки лицето на O’Xapa под светлината на свещите.

— Мой приятел? Мой брат? Мой учител, мой свещеник, мой шофьор, мой враг? L’ennemi, да. Моят… личен… палач.

— Знаете ли кой съм? — настоя O’Xapa.

Лудият българин отново седна и сви устни.

— Винаги съм се представял добре на тестовете — каза той замислено и неочаквано заяви: — Ти си онзи, когото наричат Моряка.

O’Xapa се смути.

— Това е вярно — каза той изненадано.

— А ти — обърна се той към Магьосника — си онзи с хотела.

— Проклет да си — каза му Магьосника.

Данилов отново върна погледа си върху О’Хара.

— Ти се отърва.

— Отново правилно.

— Отърва се. Да, помня те. И аз се отървах. Което не беше много лесно да се направи.

— Защо мислиш, че е така?

— Защото те не го искат. Не е безопасно. Предпочитат крайното решение.

— Кои са „те“?

— Тела без лица, гласове по телефона, разпореждания „Убий този, убий онзи!“. С каква цел. Не те интересува. О, извинете, excusez-moi, monsieur.

— Кой е Хамелеона?

— Знам, и не знам.

— Как изглежда?

— Като всеки и като никой. Той е хамелеон. Хамелеонът никога не е това, което изглежда.

— Какво знаеш за Мастър?

Той стана отново предпазлив. Очите му обиколиха стаята.

— Много е опасно да ги подценяваш, разбираш ли.

— Кого да подценявам? Мастър ли имаш предвид?

— Те са расисти философи. Не можаха да го направят. Не искаха да го направят, и сега… сега за мен няма друго място, освен тук. Това е моята… лисича дупка.

— Защо избяга, Данилов?

— Остарях. Артритът. — Той повдигна изкривените си ръце. — Безчувствени са. Толкова много лица. Един весел дебеланко в дъжда… не можеш да излезеш в пенсия. Няма такова нещо, като да спреш да работиш за тях. Когато вече не си полезен, отървават се от теб. Разбра ли? Напъхват те в… как го наричате?… — Той издаде звук подобен на бррррт. — … в шахтата за отпадъци.

— И единствената причина, поради която Мастър желае смъртта ти, е артритът?

Данилов кимна със съжаление:

— Да, това е неизвинимото. Да се разболееш. Опитах се да им попреча да разберат. Но… в крайна сметка се оказа, че има неща, които повече не можех да върша.

Той започна да бърше ръцете си една в друга. И после продължи:

— Провалих ги. А такова нещо не съществува… провал.

— Как се провали?

— Хамелеона.

— Какво за Хамелеона?

— Изпуснах Хамелеона.

— Изпусна ли го? Опита се да го убиеш, така ли?

— О, да.

— Куил ли ти нареди да убиеш Хамелеона?

— Преди да стъпиш върху мравката, трябва да я намериш.

— Куил ли ти нареди да убиеш Хамелеона?

Данилов бавно кимна. Беше се загледал като хипнотизиран в пламъчето на една от свещите.

— Това ли беше причината?

Той кимна пак.

— Провалът. Искаха да свърша работата в Хаваи, но аз бях прекалено далече. Нямах вина за това.

— Каква работа в Хаваи?

— Човекът със снимките от „Торо“.

О’Хара погледна Магьосника и изви въпросително вежди.

— Имаш предвид петролната платформа, която потъна? — попита Магьосника.

— Да. Загубихме Торнли.

— Говориш за Торнли, британския агент? — запита О’Хара.

— Да, но той смени начина си на живот. Разбрах, че го погребали в морето. Поетично, нали?

— Торнли ли те вербува за Мастър?

— Да. В Париж. Преди три години. Първата ми задача беше… беше… Симънс. Тексас. В Хюстън. Очистих го с чадъра. Умря за шест часа. Сърдечен удар. Така и не разбраха. — Той се усмихна и им намигна.