Уильям Дил - Хамелеон

Били и Магьосника чакаха сгушени под нисък извит навес, през който се влизаше, изглежда, в главната сграда.

— Аз съм брат Клеф — съобщи закачуленият монах.

— О’Хара. Онзи е Майк Ротшилд, а Били познавате.

— Oui. Bonsoir, mon ami.

— Bonsoir — отговори хаитянинът.

Брат Клеф се обърна отново към О’Хара.

— Трябва да знаете, че онези, които идват при нас, поемат обета на мълчанието — каза той. — Аз съм пазителят на портата. Традицията тук разрешава единствено на мен да разговарям с посетителите.

Той говореше тихо, а в акцента му се долавяше смесица от английски, малко френски и може би дори испански.

— Беше ни казано, че сте тук, за да видите човека с чадъра, и че сте изпълнени със съчувствие към неговата трагедия.

— Точно така — потвърди O’Xapa.

— Bon. Моля ви, последвайте ме.

Били предпочете да изчака в мрачното антре, а монахът поведе O’Xapa и Магьосника по покритите коридори. След малко вече вървяха из катакомбите на манастира, минаваха покрай врати с прозорци, на които имаше решетки и O’Xapa неочаквано разбра откъде се разнася непрекъснатият вой и едновременно с това прозря смисъла на името на това място.

La Montagne des Yeux Vides — Планината на Празните Очи.

Удачно наименование. Безжизнени очи ги гледаха иззад решетките, ръце се протягаха в опит да ги докоснат и при всеки тътен на гръмотевица хоров вик се разнасяше от гърлата на живеещите тук.

Манастирът представляваше дом за умопомрачени, а монасите се грижеха за тях.

Магьосника погледна обезпокоено O’Xapa и престорено извъртя очи към тавана.

След малко влязоха в последната от постройките и се спуснаха в подземието по късо стълбище от широки каменни стъпала. Тесните, мрачни и извиващи се коридори бяха осветени от факли, поставели в ниши. Студеното подземие миришеше на влага и създаваше тревожно чувство.

Закачуленият монах спря пред вратата на първата килия.

— Предупредих го, че ще дойдете — обясни той, — но реакциите му могат да бъдат малко… изненадващи.

— Брат Клеф, нормален ли е Данилов?

— Не знаехте ли? О, да, брат Чадър е съвсем луд. Той търси покаяние в лудостта си. — Монахът надникна пред прозорчето на вратата. — Ще установите, че мислите му… как да се изразя?… криволичат. Всъщност, съзнанието му често скача извън реалността.

— Подложен ли е на някакво лечение? — попита Магьосника.

— Опасявам се, че тези, които са изпратени в Les Yuex Vides, са отвъд възможността да им бъде помогнато. Брат Чадър беше доведен тук от приятели, но той сам бе поискал да намери убежище в изолация.

— Той е поискал да дойде тук? — отново попита Магьосника.

— Да. Страда от тежка параноя и от време на време губи представа за реалността. Убеден е, че всички искат да го убият. Вярва, че дори собственият му чадър носи смърт.

„Вярва!“, помисли O’Xapa. Очевидно монасите в Les Yeux Vides нямаха представа кой е Данилов. Или може би това не ги интересуваше. И смятаха, че наистина смъртоносният му чадър е безобиден.

— От колко време е тук? — поиска да знае O’Xapa.

— Четири месеца. Но откакто е тук, контактът му с реалния свят отслабна още повече. — Той посочи камбанка близо до вратата. — Сигнализирайте, когато свършите. О, има още нещо. Той вярва, че това тук е неговият дом. Не осъзнава, че е един от другите. Е, успех.

Монахът отключи вратата и дръпна тежкото резе.

— Мосю, имате гости — обяви той и с безшумни стъпки се отправи нагоре по стълбите.

Двамата влязоха в стаята предпазливо и останаха близо до вратата, докато зрението им се нагоди към трепкащата светлина на свещите. Имаше свещи навсякъде — те хвърляха призрачна жълта светлина в килията на Данилов, или може би в килиите, защото помещението представляваше две килии, свързани чрез сводеста врата в каменната стена. Главната стая беше изненада: в нея имаше голяма дъбова маса, изтикана до стената срещу вътрешната врата; на другата стена имаше дълга лавица, на която бяха натрупани книги на различни езици; под нея се виждаше кушетка с няколко възглавници; до кушетката беше поставена малка масичка; пред писалището стоеше стол с висока облегалка, а в ъглите бяха избутани два други стола. Стените бяха покрити с карти, снимки на цветя и диви животни. Виждаше се и малка черно-бяла снимка на центъра на София, столицата на България, която създаваше впечатлението за унил, мрачен град.

В другата стая имаше легло, нощно шкафче и голям стенен гардероб. Нищо друго.

На пода до писалището беше оставена голяма ваза с маргаритки. Данилов беше седнал на стола и с писалка в ръка се бе надвесил над куп документи, пишейки енергично.