Уильям Дил - Хамелеон

— Не. Но е в манастир.

— Манастир? — озадачи ce O’Xapa.

— Oui. Наблизо до Кап Хаитиен. La Montagne des Yeux Vides 45 45 Планината на празните очи (фр.). — Бел.пр. . Уговорих се c един приятел да ви посрещне на аерогарата. Той ще ви заведе до мястото и ще има грижата да ви вкара.

— Кога? — попита Магьосника.

— Колкото е възможно по-скоро. Ще бъде най-добре, ако сте там, преди да се стъмни. Сега е едва… — и той погледна златния часовник, който блестеше на китката му — … дванайсет и трийсет. Ако тръгнете към три часа, ще бъдете в Кап Хаитиен около четири и половина и в Les Yeux Vides преди залез.

— И отново на път — каза Магьосника. — Хауи ще помисли, че сме потеглили на запад със самолета му.

— Ще открия пилота — предложи Илайза. — Да се надяваме, че не е излязъл в морето на риболов или нещо подобно — и тя изтича от стаята.

— Жоли — попита О’Хара, — как успя да намериш Данилов толкова бързо? Най-добрите агенти на Хамелеона вероятно са по следите му от месеци.

— Жоли просто познава всички в Хаити — обясни Магьосника. — Дори да не може да си позволи да се върне там, той е в състояние да упражни сериозен натиск по телефона.

— Как го намери, Жоли? — попита отново О’Хара.

На лицето на малкия мъж грейна усмивка на гордост.

— Това можеше да си остане моя тайна, но… първо, трябва да ви призная, че познавам този Данилов. Той идва в този хотел много пъти в течение на една година. Le Sorcier беше твърде зает с компютъра си, за да му обърне някакво внимание, но Жоли! Ха, аз го опознах, е, не професионално, разбира се, тъй като той изобщо не говори на тази тема. Но ми довери, че често посещава Хаити и аз го свързах с някои от моите приятели там. Знаех, че ако е в Хаити, ще мога да го намеря и voila, направих го!

— Някакъв манастир — замислено каза О’Хара. — Кой би си помислил, че ще намери най-опитния убиец на Европа в манастир!

— Да — съгласи се Магьосника, — и кой уважаващ себе си монах би прибрал този мръсник?

— Скоро ще разберете — каза Жоли доста високомерно и излезе от стаята.

Кап Хаитиен, тих град в Basse Terre — тясна ивица низини в полите на планините в северната част на Хаити — беше на четирийсет и пет минути път зад гърба им, заедно с трийсет мили от най-лошия път, който О’Хара някога беше виждал. Магьосника не бе обърнал на това никакво внимание като човек, прекарал почти десет години в Карибския район. Но когато прашният стар шевролет започна да ръмжи и стене, изкачвайки се по една от многото планини по северното крайбрежие на страната, дори пианиста започна да издава признаци на безпокойство. Над острите като кинжал върхове започваха да се събират черни облаци. Дъждът вече се изсипваше по планините в далечината. Съвсем неочаквано пътят свърши в каменна стена. Момче на не повече от девет-десет години ги чакаше с три мулета.

— Какви са тези магарета! — прошепна Магьосника. — Жоли не спомена, че ще трябва да яздя някакво шибано магаре!

— Жоли въобще каза малко неща.

— Тази малка сладникава жаба! Той има много перверзно чувства за хумор. Не за първи път ми връзва тенекиена кутия за опашката.

— А още не сме пристигнали — отбеляза О’Хара.

Били, техният водач, не бе казал и дузина думи от момента, когато ги посрещна на летището. Не се държеше враждебно, но явно не бе от приказливите. Беше висок, мършав, кожата му имаше цвета на мляко с кафе, ръцете и раменете му преливаха от мускули и имаше огромни длани с възлести пръсти. Лицето му беше издължено, сякаш изсечено, с хлътнали бузи. Момчето с мулетата приличаше на него и можеше да му бъде син.

Били слезе от колата и им направи знак да го последват. Каза няколко думи на френски на момчето, което се качи в колата. След това Били с жест ги подкани да се приближат към мулетата.

— Трябва да побързаме. Ще бъде най-добре, ако стигнем там, преди да ни удари бурята.

— Далече ли е? — попита Магьосника.

— Може би на трийсет минути нагоре. Не е далече.

Магьосника тъжно погледна О’Хара.

— Трийсет минути изкачване в планината на муле. И той смята, че това не е далече.

Те потеглиха по ръба на скалата. Почти отвесният склон се спускаше до самата пътека, която не бе по-широка от пет фута. По-нататък планината започваше да се спуска към долина на неколкостотин фута пред тях. Вятърът започваше да вие около тях, напомняйки за приближаващия дъжд, а някъде над зъберите се разнесе тътенът на гръмотевица.

— Този път ще скъсам задника на Жоли. Наистина този път ще му откъсна едно добро парче и ще го закова на стената над пианото.