Уильям Дил - Хамелеон

— Магьосник, та той ни намери Данилов.

— Не ми каза, че ще трябва да яздим шибаните мулета по склона на планина и че ще се движим по пътека, широка колкото ивица бекон. Мно-о-го смешно! Той е като всички проклети жабари — перверзен!

— Не е жабар, Магьосник. Той е хаитянин.

— Говори като жабар, перверзен е и за мен това е достатъчно да бъде жабар — извика Магьосника.

— А какво щеше да правиш без него? — извика в отговор О’Хара, надвиквайки воя на вятъра.

— Щях да спя по-добре нощем — извика на свой ред Магьосника.

Мулетата бяха с толкова гаден нрав, че това само по себе си предизвикваше страх. Били водеше процесията. Магьосника, който не преставаше да проклина, бе в средата, a O’Xapa оформяше ариергарда. Вятърът ги блъскаше, прониквайки през летните им якета. Пътеката беше влажна и хлъзгава и едва тогава се изля дъждът. А пътеката стана още по-тясна. Били извади фенерче, като се стараеше да не изпусне пътеката.

Западно от тях над главите им надвисна La Citadelle — каменна крепост, издигната от крал Кристоф в началото на деветнайсети век, чийто мрачни високи стени се бяха вкопчили в назъбения релеф. След малко тя се скри във водната пелена и спускащия се сумрак.

Продължиха да се изкачват.

Магьосника прекарваше времето си в мърморене по адрес на Жоли, a O’Xapa си припомняше топлото и меко тяло на Лизи. Спомни си и за ентусиазма й относно работата с Изи. Момичето, без съмнение, беше голяма работа.

След четирийсет и пет минути езда в бурята, те стигнаха края на пътеката — малко плато, защитавано от висок земен насип. Дъждът и вятърът ги атакуваха с ярост. В заслона имаше място колкото за животните и тях самите.

O’Xapa вдигна поглед. Скалата над главите им се разтваряше в мъглата.

— И сега какво? — попита Магьосника жално. — Сигурно ще прелетим останалата част.

В основата на зъбера се виждаше малка камбана и Били я удари няколко пъти. Секунди по-късно някакъв глас се разнесе над главите им.

— Oui? Qui est la?

— C’est moi — Billy — извика в отговор водачът им.

— Ah, oui, Billy. Un instant. — И след малко от тъмнината над главите им се спусна дебело въже със завързана кошница. Над кошницата имаше клуп, подобен на дръжките за пътници в метрото.

— Кой ще бъде първият? — попита Били с усмивка.

— Ще изминем останалата част от пътя в това? — възкликна обезпокоено Магьосника.

— Oui — потвърди Били.

— Аз съм втори — заяви Магьосника и сви рамене, за да се защити от вятъра и дъжда. — Или може би ще ви изчакам тук.

— Нещо си неспокоен? — попита О’Хара.

— Моряко, направо ми се е дръпнало… — отговори той.

— Аз ще се кача първи — обясни върлинестият хаитянин. — За да разберат, че всичко е наред.

Той даде фенерчето си на O’Xapa, застана в кошницата на колене и хвана с двете си ръце клупа.

— О-па — извика той на мъжа над главите им и в следващия миг кошницата започна да се издига.

— О-па, задника ми — изкоментира Магьосника. — Не мога да разбера какво правя тук.

— Ти ми каза, че ти било скучно и че смяташ малко да се пораздвижиш. И ако това не е раздвижване…

— Това си е направо усмъртяване, да знаеш. — Магьосника мрачно се загледа нагоре в тъмнината, откъдето се разнасяше поскърцването на натегнатото въже и прещракването на зъбците на скрипеца.

След малко шумовете стихнаха. Секунда по-късно Били извика:

— Allez donc! Качвайте се. Няма нищо страшно.

— Merci — извика в отговор О’Хара.

Кошницата отново се появи, полюшвайки се над тях. О’Хара помогна на Магьосника да се настани в нея. Музикантът се вкопчи в клупа и въжето едновременно. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели, а очите му — затворени.

— Не стига другото, ами трябваше да изберем и проклетия мусонен сезон за тези акробатики — извика той. Гласът му заглъхна под свистенето на вятъра и в този момент кошницата се заиздига в дъжда, осветена за миг от светкавица.

Когато кошницата беше спусната за трети път, О’Хара влезе в нея и изсвири с пръсти. Усети, че бавно се извисява покрай самата стена на скалата. С приближаването към върха все по-отчетливо се чуваше прещракването на скрипеца. Този метод очевидно често се използваше тук, така както се вади вода от кладенец.

Озовавайки се най-сетне горе, О’Хара бе впечатлен от фантастичната гледка. Не толкова от самото място, колкото от атмосферата: закачуления монах — един лишен от лице дух, надничащ в кошницата; самият манастир — един лабиринт от кирпичени постройки, ниски и прихлупени, завладели билото на планината, подобно на средновековен зандан, свързани тук-там с покрити коридори; но върха на всичко беше вледеняващото кръвта постоянно стенание, пронизвано епизодично от разтърсващ писък, напомнящ на О’Хара за Дантевия ад.