Уильям Дил - Хамелеон

— Un moment, un moment — каза той и махна с ръка.

След малко свърши и се обърна в стола си. Лицето му разкриваше цялата истина, защото това беше лице на човек, преследван от собствените си призраци, докаран до лудост от възрастта, съвестта и страха; лице на убиец, чието безумие се задълбочаваше от самоналожената изолация; един луд, откъснал се от другите луди, който изобщо не осъзнаваше безнадеждността на положението си. Приличащото на зелка лице беше изопнато, а бузите му бяха хлътнали. Очите разкриваха подтика за самоунищожение и бяха безжизнени, а миг по-късно пламваха като диаманти. Косата — онова, което беше останало от нея — беше чисто бяла и прилепнала на объркани, влажни от потта снопчета по черепа. Пръстите на треперещите ръце бяха покрити с артритни възелчетата. По измъченото лице бяха избили капчици пот. Беше в захабени, безнадеждно измачкани бели панталони, а бялата риза беше разкопчана почти до кръста.

— Parlez-vous Français? Habla Usted Espanol? Sprechen Sie Deutsch?

— Английски. Говорим английски.

— Английски — каза той замислено, — значи сте англичани, така ли? — Говореше езика добре, макар и с гърлен акцент.

— Американци.

— Американци! — Той ги изгледа с подозрение, а след това продължи с известна досада: — Добре, добре, за какво става дума? Аз съм зает човек. Не виждате ли, че съм зает? А? Погледнете това бюро, само го погледнете! Проекти, проекти, про… Денят не ми стига, за да… Секретарката ми… Не я виждам… тя е в отпуск. Кучка такава.

Той трескаво местеше листовете по масата.

— Данилов? — обади се О’Хара.

Изтерзаният човек го погледна през потрепкващата светлина на свещите.

— Познавам те — каза той. В гласа му се долавяше паника. — Дошъл си, за да ме убиеш. — Той се отдръпна в ъгъла на стаята, от гърдите му се разнесе скимтене като на изплашено кученце и той вдигна чадъра пред себе си. Върхът му проблесна заплашително.

O’Xapa отстъпи пред зловещото оръжие.

— Искам да ви помогна — каза той.

— Не искам помощ. Махни се оттук. Ти си един от тях.

— Един от кои?

Настроението на Данилов рязко се измени.

— Не се опитвай да… Да не мислиш, че съм глупак? Как ме… Добре, добре, къде е охраната? Охрана? Охрана! Как ме на… Охрана! Продали са ме, продали са ме… О, тези мръсници… — Той затвори очи и удари с юмрук по коляното си.

— Никой не ви е продал, Данилов, обещавам ви, че ще запазим тайната. Аз самият се крих… повече от година.

Нещо в съзнанието на Данилов отново превъртя. Той се захили и заговори с пародия на музикална интонация.

— Не ти вярвам — пропя той. — Ти лъжеш. Всички лъжат. Ти не знаеш ли, че да се лъже, е изкуство.

Той замълча с вдигнати вежди, за да получи отговор, но след малко продължи:

— В КГБ обучават да се лъже, така както се изучава стъпка в балет. Основни познания, основни! — Нова пауза, този път дълга. — И кой си ти? Аз те познавам, нали?

— Не сме се запознавали официално. Името ми е О’Хара.

— О’Хара… О’Хара… ирландец, така ли? ИРА?

— Американец.

— Дадатимиказатовадобредобредобре — започна той да бърбори несвързано. След това, също толкова бързо, отново се върна в игривото си настроение и извика: — Добре, хайде да оставим преструвките! — Подпря се на чадъра и направи няколко танцови стъпки около него, кукуригайки като петел с вдигната глава.

— Той е луд направо за връзване — прошепна Магьосника. — Я да се махаме по-бързо оттук. Този не просто е изкукуригал, ами е тути-фрути, хахав е, и дъската му хлопа, та се пука, Моряко.

— Не сме изминали целия този път, за да се приберем с празни ръце, Магьосник. — О’Хара надигна глас и извика: — Мистър Данилов?

Ниският мъж спря и някак незаинтересовано погледна през рамо към О’Хара.

— Ние имаме общ проблем с вас, мистър Данилов.

Ниският мъж изостави танца си и въпросително изгледа О’Хара.

— О, така ли? Почвата тук е… ужасна, направо е ужасна. Но аз… аз я надвих, сър. — Той посочи маргаритите. — Израсли са в скалата. Това място тук е истински Гибралтар. Но… аз… победих.

— Проблемът ми не е градинарски — вметна О’Хара.

— О?

— Моят проблем е, че собственият ми началник ми издаде смъртна присъда.

Данилов го изгледа с подозрение. Нещо в съзнанието му отново се разместваше — в очите му проблесна… дали беше разум?

— Това се случва през цялото време — обясни той. — Когато се довериш на някого, оказва се, че тъкмо той е човекът, на когото не е трябвало да се доверяваш. Наричам това моята реверсивна теория. Или може би беше обратното?