Уильям Дил - Хамелеон

— Нека се върнем за момент на „Торо“. Те ли потопиха „Торо“?

— Да. С всички на борда. Сто и няколко души. Осемдесет милиона… сто милиона долара. Страхотен удар. Загубихме само Торнли, което не е чак толкова много, нали? Взривихме една от опорите с plastique.

— От теб се искаше да вземеш снимки на платформата, които някой друг беше направил, така ли?

— Снимките бяха на помпената инсталация. Съвсем нова, революционно нова. Но те не искаха да преговарят с тях, искаха просто да ги унищожат и онзи младеж направи снимките. Същия ден. Странно, а?

— Какво значи „същия ден“?

— Денят, в който потопиха „Торо“, беше същият, когато поискаха да свърша онази работа в Хаваи. Предполагам, че са изпратили някой друг. Аз бях в Лондон, не можах да излетя. Лошо време. Не е изненадващо.

— Данилов, кой ти нареди да ликвидираш Хамелеона?

— Телефонът.

— Куил ли беше?

— Да.

— Куил ли ти спусна санкцията срещу Хамелеона?

— Да.

— Защо?

— Без причини. Причините никога не се обясняват.

— Не можа ли да се досетиш?

— Беше се превърнал в проблем.

— Той ли ръководи операция „Мастър“?

Той кимна.

— Значи, Куил искаше да се ликвидира Хамелеона и да поеме операцията в свои ръце?

Данилов сви рамене.

— Не ми казаха причините.

Бурята навън бе утихнала. Някъде между върховете продължаваха да отекват гръмотевици.

— Къде е Хамелеона?

— Загубих го.

— Къде го загуби?

— В Токио.

— Той в Токио ли живее?

Данилов пак сви рамене.

— Може би.

— Значи Куил ти заповяда да намериш и унищожиш Хамелеона и ти го проследи до Токио, но там го загуби. Тогава ли реши да избягаш?

— Не. Намерих го и го загубих в Токио.

— Къде? Къде го загуби?

— На улицата. Пуф! и го нямаше.

— Как попадна на следите му?

— Много е дълго. Едното нещо водеше до друго. Но други преди мен се бяха провалили.

— Данилов, колко души си убил за Мастър?

— Колко?

— Да, кои?

— Симънс в Хюстън, Ричман в Ню Йорк, Гарсия в Лос Анджелис, един мъж в Техеран, друг в Гърция. И… беше студено и дъждовно… винаги студено и дъждовно… един весел човек. Пълен. Лодкар. Това беше в… в… — Паметта му отново бе замъглена.

— Получавал ли си задачи от друг, освен Куил?

— Свръзката.

— Кой е той?

Той поклати глава.

— Остави бележка в хотела: „Билетите за футболния мач са в офиса“. Това беше информация, че трябва да го направя на стадиона.

— За кого говориш?

— Симънс. Сега си спомням онзи в дъжда… това беше в Япония. Бриджис. Казваше се Бриджис. Веселия лодкар. Дебеланкото. Хванах го на излизане от ресторанта.

— Някой друг?

— Аз… не помня…

— Данилов, как разпозна Хамелеона в Токио?

— Аз… не помня…

— И никога не си се срещал с Куил?

— Куил е глас. Хамелеон е призрак. Мидас е загубен.

— Мидас? Кой е Мидас?

— Мидас…

— Това човек ли е? Място?

— Аз… не помня…

Той вдигна поглед неочаквано, седна вдървено на стола с ръце на коленете и чадъра отстрани.

— Учителят сега ще рецитира Паунд. Нали можеш да рецитираш Паунд. Какво странно име… Езра. Какво бреме означава това за детето.

— Данилов…

В същия миг той падна на колене и започна да изброява:

— Набоков, Иван, на улицата в Париж, когато отиваше за работа! Грегори… Георги, в Лондон, точно пред Парламента… — и продължи напевно да изрежда безкрайния списък на жертвите си.

— Край, Моряко — обади се Магьосника.

— Дявол да го вземе!

— Все нещо разбра.

— Той знае много повече.

— Не и тази нощ. Сега пак се скри в… лисичата си дупка.

Данилов ги погледна. В алабастровите му очи отново гореше лудостта. Той изрева като диво животно, сграбчи чадъра си, скочи и започна да шиба с него през свещите.

— Неспасяем е, човече. Хайде да се измитаме оттук.

О’Хара и Магьосника заотстъпваха заднешком, докато побърканият унищожаваше свещите. В мига, в който стигнаха до вратата, той се хвърли към тях, държейки смъртоносния чадър като копие пред себе си. Приведени, те изхвръкнаха навън и я затръшнаха зад себе си.

— Уф! — въздъхна Магьосника, — това беше напра…

Чадърът се показа пред прозорчето на вратата и върхът му докосна косата на О’Хара. Той се хвърли странично на земята и залости резето.

Данилов започна да крещи. Писъците му се чуваха по целия път през извитите серпантини на коридорчетата, водещи към портала. Чуваха се и когато ги спуснаха с кошницата един по един от този ад в небето.

— Окей, значи си разгадала шифъра на Лавандър — каза Магьосника. — Я да видим какво се получава.