Уильям Дил - Хамелеон

Тя въздъхна и се обади:

— Не мога да свикна с мисълта, че ние може би сме причината за смъртта на Лавандър.

— Не, ние не сме причината. Но и не го спасихме. Има разлика, и тя е голяма.

— Не можем ли да направим нещо? Аз мога да разпозная колата му. Освен това тя беше наета, следователно той ще трябва да я върне и…

— Добрият ловец разбира кога ловът е приключил.

— Ето, започваш отново. Мистър Кимура разговаря с мен по този начин през цялото време. „Умният човек не обува чорапи“, как ти звучи това?

— Всъщност, звучи така: „Умният човек не обува чорапа си, докато слънцето не го благослови“.

— О-о, стига глупости. — Тя замлъкна за миг. — Бих искала още веднъж да видя онзи изверг. Никога по-рано не бях виждала в очите истински убиец.

— На теб май тези неща ти допадат, а?

— Какво ми допада?

— Да си по следите на голямата сензация. Между другото, как влезе в този бранш? Дявол да го вземе, след като си прочела досието ми, знаеш за мен всичко; дори кой номер бельо нося. А аз не знам нищо за теб.

Наистина, как се беше захванала с тази работа? Хм, май всичко започна с това, че беше топчеста.

Когато израстваше в Небраска, Илайза беше пълничка. Е, може би думата „пълничка“ бе леко изопачаване на нещата. Всъщност, тя беше нещо средно между пълничка и дебела. Големи бузи и гривни по крачетата — такава беше истината.

Живееха в Озон. Когато извадиш усмивката при споменаването на името, всичко, което оставаше, бе наклоненият терен. И скука, скука, скука. Единствената статуя в града беше на Калвин Кулидж 37 37 Президент на САЩ в периода 1923–29 г. — Бел.пр. , махнал навремето с ръка към града от опашката на преминаващ влак. Това беше Озон, Небраска.

Баща й беше собственик на магазин и бе един мил, търпелив християнин. Доста сдържан, от онези хора, за които потупването по главата е нещо като прегръдка. Алуин Гън бе умрял, смятайки, че „Плейбой“ се чете само от перверзните. И това през 1977 година.

Когато беше на три години, майка й умря при катастрофа с колата след пазар в Омаха. Пътуването било толкова безинтересно, че заспала на волана. Алуин нае жена, която да се грижи за дома — вдовица германка, чийто съпруг беше починал след падане от трактор — и се захвана с бизнеса си, сякаш нищо не се бе случило. Така и не се ожени повторно. Такива ненужни усилия.

Пълничките деца са много сладки. Докато не станат на шест годинки. Едно дебело дванайсетгодишно момиче не може да се нарече сладко. Илайза не навлезе в пубертета, тя изтрополи с дебелите си крачета в него.

Една от причините Илайза Гън да е дебела беше, че ако живееш в Озон, нямаш никакви основания да си като щека. Просто нямаше какво да се прави, освен да се четат книги, да се яде и да се забременява. Много от приятелките на Илайза забременяха. Илайза четеше и ядеше. Една от многото добродетели на Алуин Гън бе, че обичаше книгите. Когато бе наближил моментът Илайза да отвори първата си книга, Алуин донесе вкъщи половин дузина детски книжки от библиотеката. А когато Илайза навърши десет, тя се захвана със секцията книги за възрастни.

Горе-долу на същата възраст започна да осъзнава, че е по-различна от всички останали. Не защото бе пълна, а защото не искаше да бъде като останалите. Нямаше желание да бъде една от другите. И ако не можеше да стане победителка, предпочиташе да пресече финала десет минути след последния. Бе готова на всичко, за да не се превърне в една от стадото. Тънка или дебела, но мисълта да бъде невзрачна я отблъскваше. Беше състояние на психиката, а не усещане на тялото.

Освен това бе страстно любознателна — да бъде първата, която е разбрала за нещо. Да има тайна, несподелена с никой друг.

И колкото повече четеше, толкова повече избуяваха фантазиите й.

Не, те направо експлодираха.

Тя посети Валхала с Киплинг, нахлу през портите на Москва с Толстой, прокрадна се в Ню Орлиънс с Твен. Разбра какво е класа от Шоу, грациозност от Голсуърти, елегантност от Хенри Джеймс. Беше Ана Каренина, Сара Бернар и Холи Голайтли. Измисляше си разни истории в училище, разказваше ги на четката си за зъби в банята, на котката, на кучето, на всеки, готов да слуша. А когато по телевизията започнаха да излъчват стари филми, тя се превърна в Розалинд Ръсел, Джеймс Кагни и Пат О’Брайън, събрани в едно, и се втурна в търсене на своята сензация.

Стана редактор на училищния вестник — длъжност, по правило делегирана на бузести момичета с очила, тъй като за тях се предполагаше, че са по-сериозни от симпатичните момиченца с цицки и дупета, или пък момчетата, които бяха толкова похотливи, че не можеха да свършат нещо свястно. Започна да носи меката шапка на баща си с прикрепен на периферията й пропуск за представител на пресата; научи се да се разпорежда и да вбесява останалите с поведението си. Вестникът спечели наградата „Сигма Делта Хи“ за най-добър училищен вестник в щата. Самата тя получи лична награда за най-добър редакционен материал. В него се разказваше за смъртта на последния ковач в града. Беше в годината, когато стана на шестнайсет.