Уильям Дил - Хамелеон

Може би беше изминал половината от приличащия на тунел път, когато в другия край се появи мъж и се отправи към него. Лавандър за миг почувства паника. Но в слабата светлина откъм края на уличката той различи, че мъжът е облечен в костюм и е бял. Реши, че е турист. Независимо от това, той все пак ускори ход. Приближаващият се мъж си подсвиркваше.

Когато разстоянието между тях се скъси, мъжът спря да подсвирква и добродушно подхвърли:

— Хей, приятел, какво ще кажеш за малко ginja? Най-добрата в Ямайка.

Лавандър, с лице пламнало от възмущение, се обърна гневно и вдигна поглед към мъжа:

— Не ме интересува проклетата ти…

Не можа да завърши изречението. В мига, в който заговори, той зърна нещо да се стрелва, а след това усети някакво ужилване в шията, чу гласа си да заглъхва. Видя, че мъжът се усмихва, съзря твърдите черти на лицето му, слабо осветени от далечните прожектори на кея, а мъжът държеше нещо пред себе си, но Лавандър кой знае защо не можеше да фокусира погледа си и въпреки това видя какъв беше предметът — стилет, с тънко, изцапано с кръв острие. А после почувства, че някой го дърпа за сакото, бърка в джоба на панталона му, а след това мъжът размаха нещо пред лицето му и това беше портфейлът на Лавандър, за когото всичко бе вече като насън, защото не усещаше краката си и сякаш плуваше, а миг по-късно долови в устата си солен привкус и паренето в гърлото се превърна в огън. Той погледна надолу, видя разширяващото се алено петно по ризата си, видя алена струя да потича надолу, осъзна, че това е собствената му кръв, отвори уста, за да изкрещи, но дихателната му тръба беше пълна с кръв и се хвана за гърлото, а пръстът му потъна в дупката.

Земята с някакво странно завъртане изчезна от погледа му.

Можеше да види краката си, които се движеха, пристъпвайки един пред друг, но не ги усещаше.

Нещо го удари през коленете и изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че е паднал.

Лавандър започна да лази към светлините на кея, опитвайки се да извика, да привлече вниманието някому, но нямаше кой да го чуе; тогава усети ръба на някаква сграда, изпълзя на тротоара, вдигна очи и видя лицето на една жена, а тя отвори устата си и като че крещеше, но той не чуваше нищо. Опита се да проговори, но зъбите му затракаха, миг по-късно тялото му се сгърчи в спазъм, той изви гръб назад, падна по лице на „Кинг стрийт“ и умря.

Когато пристигна на летището, Фрейзър веднага се регистрира, потвърждавайки резервацията си. После се отправи през чакалнята и застана в близост до телефонните автомати. Остана там десет минути, когато първият телефон в редицата иззвъня. Той веднага свали слушалката.

— Мистър Джексън е на телефона — каза той.

— Ейвъри Джексън?

— Да, точно така.

Студеният, лишен от всякакви емоции глас от другия край на линията съобщи:

— Пакетът беше предаден.

— Някакви проблеми? — попита Фрейзър.

— Нищо, с което да не мога да се справя.

— Много ви благодаря.

Фрейзър окачи слушалката и се отдалечи от автомата, усмихвайки се доволно. Десет минути по-късно обявиха полета му. Той си купи „Пари мач“ и италианското издание на „Плейбой“, след което се качи на самолета.

Хиндж също окачи слушалката и се върна при колата си. Продължителна гръмотевица бавно разтърси небето. Тъмни облаци скриха пълния диск на луната. Между тях зигзагообразно се стрелна светкавица и той усети първите неуверени капки на дъжда. Не им обърна внимание. Намираше се на неколкостотин ярда от входа на „Халф Муун Бей Клъб“. Насочи колата към обградения с палми вход на мотела и паркира в сенките. Сви рамене, за да се запази от дъждовните капки, които бяха започнали тежко да падат, и забързано се отправи към плажа. Преди да стигне до океана, той се захвана да изучава разположението на ширналия се крайбрежен мотел.

Плажът се извиваше в широк полумесец: единият му рог опираше в ниската сграда на двуетажен хотел, а другият — на каменен вълнолом, който разделяше плажа от прилежащия „Холидей Ин“. Регистрацията беше залепена за главната сграда, но беше открита под навес от палмови клонки. Непосредствено до нея се намираше открит бар и ресторант, който гледаше към залива. Под навеса се бяха струпали хора, надяващи се да се спасят от дъжда, а калипсо-оркестърът, свикнал с ненадейните бури, продължи да свири в ресторанта и стоманената му музика отекваше над водите на залива.

Вилите започваха веднага след ресторанта и свършваха чак при вълнолома. Бяха на не повече от петдесет-шейсет фута от самия бряг. Представляваха едноетажни, измазани с гипс постройки и повечето бяха тъмни. Преброи ги. Осемнайсет на брой. Само на последните три в редицата прозорците светеха. Въпреки предстоящата буря морето оставаше спокойно и вълните лениво миеха брега.