Уильям Дил - Хамелеон

Той спря, усмихна се с известна гордост и допълни:

— И точно това е поуката.

— Каква е поуката? — не разбра Илайза.

— Поуката е, че мястото, където се намираме сега, не е място, където да оставаме.

— Амин — добави О’Хара.

— Но Лавандър може все още да не е мъртъв. Ако полицията разполагаше с описание на Лавандър и Хиндж…

— Нямаше да си помръдне дори оная работа — поясни Магьосника.

— С Лавандър е свършено — заяви О’Хара. — В момента Хиндж вероятно е на път за Тъсън или там, откъдето е дошъл, а всичко, с което разполагаме, е малкото черно бележниче на Лавандър, пълно с безсмислици.

Отвън Хиндж се беше сгушил близо до стената на вилата, за да се скрие от дъжда. Беше благодарен на бурята, тъй като шумът от нея маскираше евентуалния шум от движенията му. Дъждовните капки, които шибаха листа и папрати, звучаха направо като барабани в акомпанимент с тимпаните на гръмотевиците. Беше се приближил максимално до прозореца и сега стоеше встрани от снопа светлина, но достатъчно близо, за да дочува разговора през отворения прозорец.

Господи, мислеше си той, те знаят името ми и знаят за Лавандър! И какво беше това за бележника на Лавандър?

И, най-вече, кои, по дяволите, са тези хора?

Не че имаше особено значение. Хиндж бързо реши, че трябва да убие и тримата. Въпросът беше само кога и как. Той прецени, че вероятно всеки от тях разполага със собствена вила, основание за което му даваше светлината в трите последни вили. Щеше да изчака да се приберат по стаите си и тогава щеше да ги ликвидира един по един.

Съвсем просто.

Продължаваше да се вслушва.

— Мисля, че бележникът ще ни даде нещичко — обади се Магьосника. — Трябва само да разшифроваме кода.

— Само! — подхвърли Илайза.

— Той носи бележника със себе си. Очевидно пише в него през цялото време, следователно трябва да е в състояние да запомни шифъра. А след като може да го запомни, аз мога да го разгадая. Дори, ако аз не мога, Изи със сигурност може — и стана с намерение да си тръгне. — Кога каза, че ще ни чака пилотът на летището?

— Пет и трийсет — каза О’Хара.

— Ще ви събудя — заяви той и тръгна, притичвайки приведен под дъжда към своята вила, която беше последната от трите.

О’Хара се намести по-удобно в единия от жълто-зелените фотьойли и обясни:

— Ще спя тук.

— Не се безпокой за мен — обади се Илайза.

— Веднъж вече подценихме Хиндж. Ще се чувствам по-спокоен, ако съм тук.

Навън блесна светкавица и миг по-късно отекна и гръмотевицата.

— Внимавай, О’Хара. Лесно мога да сбъркам и да помисля, че все пак може да имаш сърце.

— Това пък какво означава?

— До момента ти се държа като робот.

— Робот ли?

— Точно така, робот.

— Е, добре, аз обаче не се чувствам робот — каза той, без да сваля от нея полузатворените си очи.

О’Хара вече бе задраскал случая Лавандър в главата си. Бяха оплескали нещата. Бяха говорили предостатъчно. Сега се беше концентрирал върху конкурентката си в другия край на стаята. Все още мислеше за нея като за конкурент. Висока пет фута, опитна и опасно наивна.

Такова беше мнението му от професионална гледна точка. Но в личен план мислите му бяха ангажирани с други неща. Сега му се струваше по-симпатична, отколкото при кратката им среща в Япония, а когато изникна в Сейнт Луцифер, той беше твърде изненадан, за да й обърне сериозно внимание. Сега осъзнаваше каква изумителна жена бе тя. Дребният й ръст допълваше към чара й. Гъста гарвановочерна коса, късо подстригана, с кичури, които обгръщаха шията й; големи, някак изненадано гледащи очи, които я правеха още по-беззащитна заради ръста й; великолепен прав нос и малко нацупени устни, готови всеки миг да разцъфнат в най-ослепителната усмивка, която някога беше виждал.

Чудесна, умна и съблазнителна.

Безкрайно опасна.

Тя загуби увереността си за миг и отмести поглед от зелените му очи. Седна на ръба на леглото и се загледа в пода. О’Хара я потискаше — беше съумял да го постигне още от момента, когато се бяха срещнали. Справката за него, която беше прочела, му отдаваше заслуженото за много неща, включително способността му да провежда разследване. Но тя бе впечатлена и странно обезпокоена от неговото очевидно владеене на японската философия. В движенията му се забелязваше някаква плавна грациозност, която тя отдаваше на дългите тренировки в бойни изкуства. Все още ярко помнеше бързината, с която бе атакувал нападателя й в Япония. С абсолютна невъзмутимост. Дори ранен, той беше запазил невъзмутимостта си. Всъщност от него се излъчваше някакво обезпокояващо спокойствие. Ето, дори сега, той беше в състояние да приеме неизбежността на смъртта на Лавандър без чувство на вина и без съжаление. Но все пак, макар обяснението за това поведение, което бе прочела, да звучеше едва ли не мистично, резултатът можеше да се дължи и на годините втвърдяване. Може би О’Хара бе така добре екраниран, че той само изглеждаше мистичен.