Стив Берри - Легендата за Линкълн

Правилно ли беше чул? Комплимент? От великия Дани Даниълс? Очите им се срещнаха за пръв път.

— Не ти е приятно да го кажеш, нали?

— Люк… — започна Стефани.

Но президентът вдигна ръка.

— Няма проблеми. Ние сме роднини. А и сигурно си го заслужавам.

Люк остана шокиран от това самопризнание.

— Вие сте роднини? — попита Кейти.

Президентът се обърна към нея.

— Той е мой племенник. Вероятно никога няма да си го признае доброволно, но наистина е такъв.

— Пълен си с изненади — обърна се Кейти към него.

Люк нямаше никакво желание да разрешава семейните раздори. Всъщност изобщо не му пукаше за чичо му. Но трябваше да внимава заради майка си, която винаги го беше харесвала.

Президентът посочи стъкления съд.

— Честта се пада на теб, Люк. Отвори го.

Люк се съмняваше в цялото това добро отношение, но реши, че сега не беше моментът да спори. Той вдигна стъкления съд в ръката си, за да прецени тежестта му. Може би килограм или килограм и половина. От дебело стъкло. Щеше да бъде добре да имаше чук, но и подметката му щеше да свърши работа. Той сложи съда на килима и стовари петата си върху него. Нищо. Люк го направи още веднъж и този път стъклото се пропука. На третия път стъклото се натроши на парчета.

Той внимателно извади малката книга.

— Нека историчката да я види — каза президентът.

Люк я подаде на Кейти.

Тя отвори книгата и разгледа първите няколко страници. После вдигна поглед към тях.

— Еха.

Залцбург

9:50 ч.

Касиопея седеше в апартамента си, обзета от тревожни мисли. При обичайни обстоятелства всичко наоколо щеше да й се струва прекрасно. Дървените греди на тавана, бродираните завивки на леглото, боядисаните шкафове в баварски стил, мебелите от тиково дърво. Хотел „Голденер Хирш“ беше жива история. Но сега тя дори не го забелязваше. Вместо това я занимаваше само един въпрос: как беше успяла да попадне в такава ужасна бъркотия?

Баща й щеше да се срамува от нея, ако знаеше в какво се е забъркала. Той беше харесвал Хосепе. Но баща й, макар че беше интелигентен в много отношения, беше съвсем наивен в други. А най-голямата му заблуда беше религията. Винаги беше смятал, че съществува божествен план и отделният човек няма друг избор, освен да го следва. Ако го следваше правилно, наградата му беше вечно блаженство. Ако не, очакваха го единствено студ и мрак.

За съжаление, баща й не беше прав. Касиопея го беше осъзнала малко след като той почина. За дъщеря, която обожаваше баща си, беше трудно да приеме факта на смъртта му. Нямаше никакъв божествен план. Нямаше вечно спасение. Нямаше Небесен отец. Всичко беше измислица, съчинена от хора, които бяха искали да си направят собствена религия, така че другите да им се подчиняват. Това я отвращаваше.

Мормонската доктрина учеше, че нито единият пол, нито другият следва да се противят, ако само единият получава привилегии и отговорности. Това сякаш беше особено вярно по отношение на жените. За всяка жена се предполагаше, че се ражда с определена божествена цел. На първо място беше ролята й на майка. Работата в дома се смяташе за най-висше духовно призвание. Касиопея предполагаше, че този постулат е предназначен да прикрива факта, че жените никога не можеха да станат свещеници или да заемат друг важен пост в Църквата или обществото. Тези роли бяха предназначени единствено за мъжете. Но защо? Нямаше никакъв смисъл. Тя беше на двайсет и шест години, когато си даде сметка за всичко това. Майка й току-що беше починала. Нейната религия беше създадена от мъже и те винаги щяха да доминират в нея. Това ли беше божественият план? Едва ли. Касиопея не смяташе да посвещава живота си на отглеждането на деца и подчинението на съпруг. И не защото тези неща бяха лоши сами по себе си. Просто не бяха за нея.

В нея продължаваше да гори стара мечта. Тя си спомни за един концерт в Барселона. Хосепе беше избрал мястото: „Ел Театре мес Петит дел Мон“. Някогашният дом на един прочут творец беше превърнат в най-малкия театър на света: в романтичната градина от XIX в., осветена от свещи, се изпълняваха произведения на Шопен, Бетовен и Моцарт.

Беше прекрасно. След това вечеряха сами и разговаряха за Църквата, както обичаше Хосепе. Тя си спомни как тази тема й беше ставала все по-противна. Но му беше угаждала, защото тогава все още смяташе, че това е неин дълг.

— Миналата седмица в Южна Испания е имало инцидент — каза той. — Научих го от баща ми. Един член на Църквата е бил нападнат и пребит.