Стив Берри - Легендата за Линкълн

Върху отпечатания текст на страницата с мастило беше нарисувано нещо.

Роуан извади копието от картата, открита в летописния камък, което му беше дал Сноу. Двете рисунки бяха идентични с изключение на това, че на тази в книгата имаше и допълнителен текст.

Роуан прочете откъсите от отпечатания текст, които се падаха точно под рисунката.

19. И тъй ще сторя, рече Господ, че те ще скрият съкровищата си при мен; и проклети ще бъдат онези, които не скрият съкровищата си при мен; защото никой няма да скрие съкровището си при мен, ако не е праведен; а онзи, който не скрие съкровището си при мен, ще бъде проклет навеки заедно със съкровището си и никой не ще го открие поради проклятието над неговата земя.

20. И ще дойде ден, когато ще скрият съкровищата си, защото са отдали сърцата си на богатство; и защото са отдали сърцата си на богатство, ще скрият съкровищата си, когато побегнат от враговете си; но тъй като няма да ги скрият при мен, те ще бъдат проклети навеки заедно със съкровищата си; и в този ден те ще бъдат поразени, рече Господ.

21. Отвори очи, народе на този велик град, и чуй словото ми; чуй словото на своя Господ; защото той рече, че сте проклети заради богатството си и богатството ви е проклето заради туй, че сте отдали сърцата си на него и не сте чули словото на оня, който ви го е дал.

Роуан се усмихна.

Линкълн не беше избрал тази страница случайно. Нефитите не бяха послушали Самуил и в крайна сметка бяха убили пророците с камъни.

Предупреждение ли беше това? Може би.

Само че Роуан нямаше друг избор. Трябваше да продължи.

Той забеляза, че от картата липсва нещо. Едно от местата не беше назовано. Това можеше да се окаже проблем. Роуан вече беше разпознал някои от тях. Бяха в планините на североизток от долината на Голямото солено езеро, в един район, за който отдавна подозираха, че крие тайни. Но в този район имаше хиляди километри пустош, а указанието, пропуснато в картата, сякаш беше за една от крайните точки.

Значи Линкълн беше решил да играе на сигурно и не беше разкрил всичко.

В долния край на страницата беше надраскано „Римляни 13:11“. Роуан не можеше да си спомни какво пишеше в този откъс от Библията.

Защо беше споменат тук?

Той погледна навън, през вдигнатите щори на прозореца, към осветения купол на Капитолия. Имаше нужда от още време, за да помисли, и не можеше да остави тази следа тук.

Дано Небесният отец да му прости.

Винаги се беше отнасял с уважение към свещените писания.

Но сега внимателно откъсна тази страница от книгата.

3:50 ч.

Люк се беше измъкнал от Монпелие по най-бързия начин. Беше намерил изхода за магистралата и беше продължил на север от Вирджиния към Вашингтон. Кейти седеше на задната седалка и през повечето време мълчеше, като само понякога отговаряше на въпросите му. Беше задържала пистолета, но очевидно не разбираше много от стрелба. Люк не беше толкова глупав, че да остави заредено оръжие, което някой лесно може да намери. Беше пъхнал пълнителя под седалката на шофьора — на лесно място, ако знаеш къде да го потърсиш. Но тя не го беше направила. Люк беше проверил и се беше успокоил, когато го беше намерил на същото място.

Слязоха от магистралата и се отправиха към центъра на града по улици, по които в този абсурден час на денонощието нямаше никакви коли. За свой късмет, Люк винаги се беше чувствал по-жизнен през нощта, така че умът му беше бистър.

— Гледала ли си „Шоуто на Анди Грифит“? — попита я той.

— Естествено. Кой не го е гледал?

— Спомняш ли си как Барни искаше да има пистолет? Това му беше най-голямата мечта. Но Анди го накара да носи патроните в джоба си.

Кейти не каза нищо.

— Пистолетът не е зареден — обясни й той.

— Не ти вярвам.

— Дръпни спусъка.

Люк я погледна в огледалото за обратно виждане. Кейти не направи нищо.

— Нали каза, че знаеш как да го използваш? Използвай го тогава.

Той чу изщракване. После още едно. И още едно. Дявол да го вземе. Тя наистина го направи.

Кейти подхвърли пистолета през седалката. Оръжието изтрополи на пода.

— Мислиш се за много умен, нали?

Люк се разсмя.

— Не знам кой се мисли за много умен. С твоята магистърска степен и твоята докторантура… Мислех си, че и сама ще се сетиш.

Той спря на един червен светофар.

— Наистина ли ми даде служебния телефон на шерифа вместо твоя?

— Реших, че може да поискаш да се предадеш сам — отговори тя.

— Това не е много мило от твоя страна. А аз толкова исках да ти се обадя.