Стив Берри - Легендата за Линкълн

Малоун беше пристигнал с полета от Копенхаген и беше взел такси до центъра на града. Избра хотел близо до Моцартплац, малък и по-далече от местата, в които предполагаше, че могат да отседнат Саласар и Касиопея. Знаеше за противника си малко, но достатъчно, за да предположи, че испанецът ще избере или хотел „Захер“, или „Голденер Хирш“. Хотел „Захер“ беше от другата страна на реката, недалече от двореца „Мирабел“ — в района, който мнозина наричаха „Новия град“. „Голденер Хирш“ беше в старата част на града, на Гетрайдегасе, една от най-известните търговски улици в света. Малоун реши да заложи на „Голденер Хирш“ и отиде пеша до хотела, като следваше пешеходните маршрути в центъра. От двете му страни се издигаха тесни къщи с фасади, оцветени в зелено, светлокафяво или ръждиворозово. На фона на всяка фасада имаше филигранни табели от черно ковано желязо, които указваха принадлежността на дома към една или друга гилдия. Табелата на хотел „Голденер Хирш“ беше особено подходяща — плетеница от ковано желязо, фина като дантела, която поддържаше фигурата на препускащ златен елен.

Малоун влезе през тъмнозелените дървени врати във фоайето, обзаведено с рустикални баварски мебели. По цялата дължина имаше махагонов плот, а в отсрещния му край бяха стълбището и асансьорът. Малоун реши, че най-добрата тактика е да се държи така, все едно знае какво прави. Той се обърна към младата жена на рецепцията и каза:

— Идвам при сеньор Саласар.

Жената се взря с немигащи очи в него.

— Той току-що пристигна. И не е споменавал, че очаква посетители.

Малоун се престори на раздразнен.

— Казаха ми да дойда тук.

— Господинът е в ресторанта — обади се единият от двамата млади служители в униформа, които стояха наблизо.

Малоун се усмихна, извади пачката пари в брой, която нарочно беше натъпкал в предния джоб на панталона си, и подаде банкнота от двайсет евро на младежа.

— Danke — каза той.

Жената му хвърли недоволен поглед, когато осъзна, че е пропуснала своя шанс. Малоун потисна усмивката си. Дори в хотели, за които се предполагаше, че от векове насам поддържат най-високо равнище, парите отваряха всички врати.

Малоун беше отсядал в „Голденер Хирш“ и знаеше, че ресторантът е на приземния етаж, в срещуположния край на сградата. Той пое по един тесен коридор през няколко арки и покрай бара, за да стигне до него. Разположен в някогашна ковачница, сега ресторантът се смяташе за най-луксозното заведение в Залцбург — макар че Малоун си мислеше, че и други могат да претендират за тази титла. Австрийците обикновено вечеряха след седем вечерта, така че масите с бели покривки, искрящ порцелан и кристални чаши бяха празни.

С изключение на една, близо до центъра на помещението. На която с лице към него седеше Саласар, а с гръб — Касиопея.

Малоун остана до вратата, където не се виждаше, но можеше да наблюдава испанеца. Всеки следващ ход от негова страна щеше да бъде свързан с определен риск. След като вече беше стигнал до тук, не възнамеряваше да се отказва.

Саласар беше доволен.

Двамата с Касиопея бяха пристигнали с частния му самолет от Дания и се бяха настанили в апартаментите си. Търгът трябваше да започне в седем, така че бяха решили да вечерят преди това. Събитието щеше да се проведе в „Хьоензалцбург“, мрачна крепост, която се извисяваше на 120 метра над града, кацнала на гранитна канара. Строежът й беше започнал през XI в., но бяха минали още шестстотин години, преди да бъде завършена. В днешно време беше превърната в музей и туристическа атракция, която предлагаше чудесна гледка към околността. Саласар реши, че една разходка покрай парапетите преди търга ще бъде съвършена — особено като се имаха предвид ясното небе и приятната за сезона температура.

Касиопея изглеждаше чудесно. Беше избрала черен копринен костюм с панталон, обувки с нисък ток, дискретни бижута и златен колан, който падаше свободно около тънката й талия. Саласар с усилие се въздържаше да не поглежда към деколтето й, подчертано от изрязаната блуза. Тъмната й коса се спускаше по раменете, а лицето й беше подчертано със съвсем приглушен грим. Някои от търговете, които посещаваше Саласар, бяха напълно официални събития. Тази вечер изискванията към облеклото нямаше да бъдат толкова строги, но той все пак се радваше, че тя беше решила да се облече подходящо за случая.

— Ще бъде ли невъзпитано да отбележа, че изглеждаш зашеметяващо?