Роуан разбираше, че неговият сподвижник говори за юридическия прецедент, но същата метафора беше приложима и за съюза на петдесетте американски щата.
Отделянето беше въпрос, по който Роуан разсъждаваше отдавна — още откакто беше решил, че федералното управление е безвъзвратно увредено. Федералното правителство беше станало твърде голямо, твърде арогантно и твърде глупаво. Основателите на държавата бяха водили дълга и кървава война срещу централната власт — на Англия и краля — точно за да не бъдат управлявани от авторитарни институции. През 1787 г. е било очевидно, че нито един щат не може да бъде принуден нито да се присъедини, нито да остане в съюза. И двете решения са били прерогатив единствено на населението на съответния щат. Нещо повече — формулираното точно по този начин предложение на федералното правителство да се позволи да възпрепятства отцепването на щатите е било отхвърлено от делегатите на конвента.
В такъв случай кога беше възприета тезата за вечния съюз?
Роуан знаеше точно кога. По времето на Линкълн. И само една шепа историци бяха схванали истината, че Линкълн не беше водил Гражданската война, за да съхрани един неделим съюз, а за да го създаде — като беше въвел и идеята, че този съюз по някакъв начин е вечен.
Линкълн беше сгрешил.
Декларацията за независимостта беше акт на отцепване, изпълнен в пряко противоречие с британските закони. Ратификацията на новата Конституция на свой ред беше отцепване от Договора за Конфедерацията, макар че точно той — в първоначалната си форма замислен и одобрен през 1781 г. — изрично твърдеше, че „съюзът ще бъде вечен“.
Отговорът на въпроса беше кристално ясен. Щатите никога не бяха губили правото си да се отцепят. И историята подкрепяше това убеждение.
Съюзът на съветските социалистически републики се беше разпаднал през 1991 г., след като петнайсет от републиките се бяха отделили от него. Щатът Мейн се беше появил на картата, след като се беше отцепил от щата Масачузетс. Същото се беше случило, когато Тенеси се беше откъснал от Северна Каролина, а Западна Вирджиния се беше отцепила от Кентъки и Вирджиния. През 1863 г. Линкълн беше създал Западна Вирджиния без съгласието на жителите й. Международното право постановяваше, че суверенитетът не се отстъпва по подразбиране, а единствено изрично — така че мълчанието на Конституцията по въпроса за отцепването беше особено важно. Десетата поправка гласеше, че „правата, които настоящата Конституция не делегира на Съединените щати, нито отнема на щатите, се запазват за съответните щати или за народа“.
А никъде в Конституцията на щатите не се забраняваше да се отцепват.
— Настоящата ни позиция ми харесва — каза Роуан. — Свършили сте страхотна работа. Но не спирайте да се готвите.
— Движат ли се нещата от вашата страна? — попита го един от адвокатите.
Роуан знаеше какво им беше обещал. Най-важната съставка.
— С всеки изминал ден сме все по-близо до целта — отговори той. — Може да се случи във всеки един момент. От тук се връщам направо във Вашингтон, за да проверя една нова следа, която може да се окаже много важна.
Роуан усети прилив на въодушевление.
Щеше да избухне нова гражданска война. Но не като през 1861 г.
Този път на бойното поле нямаше да има армии. Нямаше да бъдат погубени стотици хиляди човешки животи. Всъщност изобщо нямаше да се пролива кръв. Единствените оръжия щяха да бъдат думите и парите.
И думите, които му трябваха, сякаш започваха да се събират. Може би във Вашингтон го очакваше последното парче от мозайката. Колкото до парите, той имаше достъп до големи количества. А скоро може би дори щеше да разполага с цялата Църква на Исус Христос на светиите от последните дни — с нейните милиарди.
Само Чарлс Р. Сноу да проявеше добрината да си замине, за да се срещне с Небесния отец. Всичко се подреждаше както трябва.
Роуан стана от масата и се обърна към сподвижниците си като генерал към своите полковници.
— Не забравяйте само едно нещо, господа. За разлика от първия опит за отделяне и провала на Конфедерацията ние ще спечелим нашата война.
Залцбург, Австрия
17:20 ч.
Малоун беше ходил в Залцбург. Старият град беше разположен на двата бряга на бързата река Залцах, в подножието на стръмните планински склонове на Мьонксберг. Във вечерното небе се извисяваха камбанариите на десетки църкви, разположени сред павирани площади в лабиринт от улички, които преди четиристотин години бяха сформирали важен религиозен център. Основан като търговско селище по времето на Римската империя, градът постепенно се бе превърнал в християнско средище, а през VIII в. и в център на епархия. Наричаха го „германския Рим“, а катедралите и дворците му бяха построени според разточителните вкусове, с които се бяха отличавали тогавашните водачи на Църквата. Добивът на сол беше дал идентичността на провинцията, града и реката, но историческото наследство се дължеше на музиката и изкуството.
Читать дальше