Стив Берри - Легендата за Линкълн

Те стигнаха задната страна на къщата, като се прикриваха в сенките, и откриха няколко стъпала, водещи надолу. Люк слезе по тях и Малоун с изненада видя как той отвори вратата в дъното.

Беше прекалено лесно. И двамата се приготвиха да стрелят. Зад вратата имаше мътно осветено подземно помещение, което заемаше пространството под цялата къща. Имаше многобройни тухлени арки, кътчета и ъгли, в които можеше да дебне опасност. Виждаха се уреди и инструменти, явно предназначени за поддържане на имението.

— Виж там — произнесе Люк само с устни и посочи встрани.

Малоун проследи ръката му с поглед. Под една от арките в ъгъла бяха вградени железни решетки. Зад тях, подпрян на стената, лежеше мъж с дупка от куршум в средата на челото и лице, смазано от бой. Двамата се приближиха и видяха кофа с вода и черпак, оставени точно пред решетките. Тук светлината беше още по-слаба и наблизо нямаше прозорци, а подът на килията беше твърд и сух като земята в пустинята. Желязната врата беше заключена. Наоколо не се виждаше ключ.

Люк приклекна.

— Познавах го. Веднъж работихме заедно. Имаше семейство.

Коремът на Малоун се сви. Той облиза устни и преглътна с усилие, после приклекна до кофата с вода и черпака в нея.

— Нали разбираш, че Саласар е искал да го намериш? Не се съмнявам, че щяхме да си имаме компания в момента, в който това се случи.

Люк се изправи.

— Разбирам. Саласар ни мисли за глупаци. Ще убия този негодник.

— Няма да постигнеш много така.

— По-добра идея ли имаш?

Малоун сви рамене.

— Това е твоето изпълнение, а не моето. Аз съм тук за малко и току-що приключих.

— Точно така, Малоун. Продължавай да си го повтаряш и може би накрая ще си повярваш.

— Може би в момента имаш отворено поле за действие. Онези сигурно продължават да преследват автобуса, но наоколо може да има и други.

Люк поклати глава.

— Саласар плаща само на петима души. Трима от тях са мъртви. Другите двама бяха онези на площада.

— Разполагаш с доста оперативна информация, а? Щеше да е хубаво да я споделиш по-рано.

Малоун си даваше сметка, че Люк няма търпение да се отърве от него. Той също никога не беше обичал да има партньори — особено такива, с които не се работи лесно. И също нямаше търпение да си тръгне. Все още му оставаше да се оправи с полицията в Копенхаген, но и Стефани можеше да го направи.

— Имам да свърша още нещо — каза Люк. — Можеш да ме изчакаш в колата.

Малоун застана на пътя му.

— Престани да ме лъжеш. Какво ти каза Стефани?

— Виж, старче, нямам време за обяснения. Махни се от пътя ми и си върви в книжарницата. Това е работа за действащи агенти, а не за пенсионери.

Малоун долови гнева в думите му и го прие. Да загубиш човек се отразява на всекиго.

— Вече казах на Стефани, че ще приключа с този случай. И ще го направя. Независимо дали ти харесва, или не. Предполагам, че искаш да огледаш и основната къща с онзи кабинет, за който Кърк така удобно спомена?

— Това ми е работата. Нямам друг избор.

Двамата излязоха от подземието и поеха през гората на запад, успоредно на морския бряг. Шумът от прибоя ясно се чуваше в далечината. Осветената сграда, която ги очакваше, беше отличен представител на холандския барок. Беше на три етажа, с три крила и полегати стрехи. Отвън беше облицована с характерните тънки червени тухли — Малоун се беше научил да ги нарича „холандски плочи“. Той преброи трийсет прозореца от тяхната страна, но само няколко от тях светеха и всички бяха на приземния етаж.

— Няма никой вкъщи — отбеляза Люк.

— Откъде знаеш?

— Човекът има планове за вечерта.

Стефани сигурно му го беше съобщила по телефона.

Двамата се отправиха към просторната тераса отзад, обърната към тъмното море. Към къщата водеше редица от френски прозорци. Люк се опита да ги отвори. Бяха заключени. В този момент вътре светна. Те се стреснаха. Малоун се хвърли наляво, към една леха с декоративни храсти, където можеше да се скрие в мрака и сянката на външната стена. Люк потъна в подобно скривалище от другата страна, така че между тях останаха френските прозорци. Надникнаха в осветеното помещение зад стъклото и различиха салон с червени стени, елегантни антични мебели, огледала с позлатени рамки и маслена живопис.

И двама души. Малоун не разпозна лицето на мъжа, но човек не трябваше да е гений, за да се досети за самоличността му.

Хосепе Саласар.

Жената обаче беше шок за него. Никой не му беше казал и дума за това, че е замесена. Нито Стефани. Нито хлапето. Никой. Но ето че и тя беше тук.