Стив Берри - Легендата за Линкълн

— Аз бях там — продължи Сноу, — когато излязоха от дупката с пълни кофи от нещо, което приличаше на папиемаше. Но пък златните монети бяха впечатляващи. Бяха изсечени тук, в Солт Лейк Сити. Това е хубавото на златото — времето не му се отразява по никакъв начин. Хартията е друго нещо. Влагата я беше съсипала.

Пророкът замълча, преди да продължи.

— Винаги съм се питал защо Бригъм Йънг е затворил и монети в камъка. Струваше ми се, че не са на мястото си там. Сигурно е искал да каже, че има и неща, на които времето не се отразява.

— Говориш с гатанки, Чарлс.

Роуан си позволяваше да използва личното име на пророка единствено тук, в храма, зад затворените врати на залата на съвета.

— Бригъм Йънг не е бил съвършен — каза Сноу. — Допускал е грешки. Бил е просто човек, като всички нас. И може би е допуснал сериозна грешка по отношение на нашето изгубено злато. Но по отношение на Ейбрахам Линкълн грешката му може би е била катастрофална.

Дания

Малоун излезе от Копенхаген със своята мазда и продължи сто километра на запад към Калундборг, на северозападния бряг на Зееланд. Магистралата беше с четири платна, така че се движеха бързо.

— Ти също подозираше Кърк, нали? — обърна се той към Люк.

— В книжарницата ми се стори, че ни казва всичко твърде бързо. Какво ти съобщи Стефани по телефона?

— Достатъчно, за да разбера, че не може да му се вярва.

— Когато ме доближи отзад с пистолета, реших да го оставя да действа, за да видим какво ще ни каже. После видях, че и ти си помислил същото. Естествено, тогава изобщо не знаех, че се каниш да ми се правиш на Вилхелм Тел.

— Имаш късмет, че все още имам добро око… за старец.

Мобилният телефон на Люк звънна и Малоун позна кой се обаждаше.

Стефани.

Младежът се заслуша с каменно изражение, което не издаваше нищо. Точно това се очакваше от него. Малоун си спомняше много разговори с бившата си шефка, които бяха протекли по същия начин — тя му беше съобщавала единствено онова, което беше необходимо, за да свърши работата. И нищо повече.

Люк приключи разговора, после му обясни как да продължи към имението на Саласар. Беше разположено на север от града, на морския бряг. Паркираха в гората, встрани от магистралата, на четиристотин метра в източна посока от шосето, което водеше натам.

— Познавам местността — каза Люк. — Саласар е собственик и на земите, които са в съседство с неговото имение. Там има няколко сгради. Би трябвало да можем да ги достигнем през онази гора.

Той излезе от колата. Вече и двамата бяха въоръжени, тъй като Люк носеше пистолета, взет от Кърк. Малоун отново беше в играта, от която се предполагаше, че е излязъл, и която никога повече не беше искал да играе. Преди три години беше решил, че наградата не си струва рисковете, а перспективата да стане собственик на антикварна книжарница му се беше сторила твърде изкусителна, за да я откаже. Винаги беше обичал книгите. Така че не беше пропуснал възможността да се премести да живее в Европа и да започне отначало. Което също си имаше цена.

Винаги всичко си има цена. Да бъдеш умен означава и да знаеш какво искаш.

Новият живот му харесваше. Но когато се появи агентът, който имаше нужда от помощ, нещата се промениха. Преди Малоун също беше имал нужда от помощ и я беше получавал. Сега беше негов ред да върне услугата. Рисковете бяха част от удоволствието.

Двамата откриха покрита с чакъл алея, която водеше през тухлена арка. Гъстите корони на дърветата над главите им закриваха тъмното небе. Малоун усети познатата тръпка на вълнението от неочакваното. Отнякъде в далечината се процеждаше жълтеникаво сияние, което присветваше между дърветата като свещ, оставена на вятъра. Там явно имаше някаква постройка.

— Ето с какво разполагаме за това място — прошепна Люк. — Няма пазачи. Няма охранителни камери. Нито аларми. Саласар живее така, че да не се набива на очи.

— Доверчив човек.

— Доколкото знам, всички мормони са такива.

— Но не са глупави.

Малоун продължаваше да се тревожи за данитите. Онези двама мъже на площад „Хьобро“ бяха съвсем истински. Дали в мрака около тях не се спотайваха и други такива заплахи? Беше съвсем възможно. Той продължаваше да вярва, че това е капан. Надяваше се единствено подкрепленията на Кърк все още да са заети с преследване на онзи мобилен телефон, който беше оставил в автобуса.

Двамата излязоха от гората и Малоун забеляза три постройки в тъмното. Тухлена къща на два етажа със заострен покрив и две по-малки пристройки. В по-голямата къща горяха две светлини, и двете малко над нивото на земята — очевидно в някакво мазе.