Стив Берри - Легендата за Линкълн

Телефонът му избръмча в джоба. При други обстоятелства нямаше да му обърне внимание, но очакваше да му върнат обаждането от Юта, както и доклада от Копенхаген.

— Извини ме.

Той погледна дисплея. Съобщението гласеше:

По следите на Кърк. Действаме.

— Някакви проблеми? — попита Касиопея.

— Напротив. Добри новини. Още едно постижение в бизнеса.

— Забелязах, че семейното ти благосъстояние се умножава — каза тя. — Баща ти щеше да се гордее с теб.

— Братята и сестрите ми работят усърдно в компанията. Те се занимават с всекидневните дела, от пет години насам. Разбират, че Църквата вече изисква цялото ми внимание.

— Това не се изисква от членовете на Кворума.

Саласар кимна.

— Знам. Но аз съм направил този избор лично за себе си.

— Така че да си подготвен за деня, в който те призоват за апостол?

Той се усмихна.

— Не съм сигурен, че това някога ще се случи.

— Изглеждаш ми идеален за целта.

Може би наистина беше така. Със сигурност се надяваше.

„Ти ще бъдеш избран, Хосепе. Един ден.“

— Това е нещо — отговори той, — което могат да решат само нашият Небесен отец и пророкът.

Солт Лейк Сити

Роуан помогна на пророк Сноу да се изкачи по каменното стълбище към източния вход. Четири дни след като първопроходците бяха пристигнали в долината на Голямото солено езеро, Бригъм Йънг беше забил бастуна си в земята и беше обявил: „Тук ще построим храм на нашия Господ“.

Изграждането му беше започнало през 1853 г. и беше продължило четирийсет години, като по-голямата част от труда беше положена доброволно от първото поколение светии. Бяха използвали само най-качествените материали, като кварцовият монцонит за стените, високи по шейсет метра, беше пренесен с волски впрягове от каменоделните на трийсет километра от там. Завършените стени бяха дебели по три метра в основата и изтъняваха до два метра на върха. Под покрива на храма имаше двайсет и три хиляди и петстотин квадратни метра пространство. Храмът беше на четири етажа, а на върха му се извисяваше златната статуя на ангела Морони, която заедно с характерните му кули се беше превърнала в най-разпознаваемия символ на Църквата.

Всъщност цялата постройка беше изпълнена със символи.

Трите кули от източната страна представляваха Първото председателство. Дванайсетте шпила, които се издигаха над кулите, напомняха за дванайсетте апостоли. Кулите от западната страна символизираха водещите епископи и висшият съвет на Църквата. Източната страна беше нарочно изградена с два метра по-високо, за да изразява върховенството на апостолите. Укрепените стени, подобни на крепост, демонстрираха разделението от света и защитата на свещените обреди, практикувани зад тях — обещание, изсечено в камък, че никой не ще разруши тази могъща сграда, както се беше случило преди това с храмовете на Църквата както в щата Мисури, така и в Илинойс.

На върха на всяка от централните кули имаше изображения на очи, които символизираха Божията сила да вижда всички неща. Земните, лунните, слънчевите, облачните и звездните камъни разказваха за небесното царство и обещанието за спасение. Един от първите старейшини го беше казал най-добре: „Всеки камък е проповед“. Роуан беше съгласен с него.

Старият завет учеше, че храмовете са Божии домове. И Църквата вече притежаваше 130 такива в целия свят. Този храм се издигаше сред двор от десет акра в центъра на Солт Лейк Сити. Тук се включваха и овалният параклис точно зад него, старата сграда на Общото събрание в непосредствена близост до храма и двата модерни центъра за посетители наблизо. От другата страна на улицата беше построен огромен конферентен център, който можеше да посрещне повече от 20 000 гости.

Достъпът до всеки храм беше ограничен за онези членове на Църквата, които бяха достигнали статута на „препоръчани“. За да получи тази препоръка, светията трябваше да вярва в Бог като Отец и Исус като Спасител. Да подкрепя Църквата и всичките й учения, включително и закона за благочестието, който постановява въздържание извън брака. Да бъде честен, никога да не посяга на семейството си, да поддържа морална чистота и да плаща изискваната годишна такса. Освен това трябваше да спазва всичките си тържествени клетви и да носи храмовите одежди — както нощем, така и денем. Храмовата препоръка се даваше единствено от епископа и председателя на стъблото и оставаше в сила в продължение на две години, след което трябваше да бъде преразгледана.