Стив Берри - Легендата за Линкълн

— Две.

Той натисна спусъка. Изстрелът отекна в помещението. Куршумът се заби в лицето на Кърк и тялото му отхвърча назад. Кърк размаха ръце във въздуха и се стовари на пода.

— Три — каза Малоун.

— Мамка му, да не си полудял? — изкрещя Люк. — Куршумът мина покрай ухото ми!

— Вземи му пистолета.

Люк вече се беше хвърлил към оръжието.

— Малоун, ти си за лудницата. Играеш си ужасно рисковано с главите на другите хора. Аз можех да го обезвредя. Можеше да ни бъде по-полезен, ако беше жив.

— Това не беше вариант. Той беше прав. Скоро ще си имаме компания.

Малоун отвори външната врата и огледа павираната улица в търсене на някакви признаци за неприятности, като се питаше дали някой е чул изстрела. На десетина метра вляво се виждаха хора, които вървяха напред-назад по съседната улица, сякаш участваха в някакъв парад. Площад „Хьобро“ беше зад тях. Над главата му в мрака светеше зеленият купол на църквата „Свети Николай“.

Той се обърна към Люк.

— Вземи му телефона.

— Вече го взех. И аз знам това-онова за този занаят.

— Тогава прибери тялото зад онези щандове и да се махаме.

Люк се подчини, после пристъпи до вратата.

Двамата се измъкнаха от магазина и поеха по тихата задна улица, която водеше към оживения „Конгенс Нюторв“, най-натоварения площад в града. Улиците, задръстени от вечерния трафик, обикаляха статуята на крал Кристиан V. Фасадата на Кралския театър беше ярко осветена, както и тази на „Хотел Д’Англетер“. Кафенетата покрай брега все още бяха пълни с хора. Малоун беше забавил двамата данити на площад „Хьобро“, но само за малко. Ако Кърк беше прав и те наистина го бяха проследили по телефона, с Люк трябваше да побързат. Очите му пробягаха през тълпата и се спряха на идеалното решение.

Двамата прекосиха улицата и се затичаха към автобусната спирка.

В Копенхаген имаше страхотен градски транспорт и Малоун често се беше качвал от тук. През цялото време минаваха едва на няколко минути и точно в момента на спирката пристигаше един автобус.

— Телефонът — каза той на Люк.

После небрежно го пъхна под задната броня. Вратите се затвориха и автобусът се отправи на север, към кралския дворец.

— Това ще ги задържи известно време — отбеляза Малоун.

— Мислиш ли, че Кърк казваше истината?

Малоун кимна.

— Той пое риск, като ни показа картите си. Но тогава си мислеше, че държи всичко под контрол и ще може да се справи с нас.

— Аха. Голяма грешка. Изобщо не подозираше, че си има работа с някакъв шибан каубой.

— Трябва да отидем да огледаме това място, за което говореше, макар че цялата работа ми прилича на капан.

Малоун посочи на юг.

— Колата ми е на няколко пресечки от тук. Къде е имението на Саласар?

— В Калундборг.

Калундборг, Дания

23:00 ч.

Саласар се наслаждаваше на вечерята. Беше наистина развълнуван от завръщането на Касиопея в живота му след всичките тези години. Телефонните обаждания преди няколко месеца бяха радостна, но и неочаквана новина. Беше му липсвала. Тя беше първата любов в живота му, когато все още беше млад — жената, за която беше вярвал, че може да стане негова съпруга.

За съжаление, връзката им беше приключила.

— Няма да се получи — беше му казала тя.

— Аз те обичам. Знаеш това.

— Аз също изпитвам дълбоки чувства към теб, но ние сме… различни.

— Вярата не бива да ни разделя.

— Но го прави — каза тя. — Ти си истински вярващ. „Книгата на Мормон“ е свещена за теб. Доктрината и заветите ръководят живота ти. Аз уважавам това. Но ти трябва да уважаваш факта, че за мен те не означават същото.

— Нашите родители вярваха така, както вярвам аз.

— И аз не бях съгласна с тях, както и с теб.

— Значи искаш да обърнеш гръб на сърцето си?

— Мисля, че е по-добре да се разделим като приятели, преди да се настроя срещу теб.

Тя беше права поне за едно. Неговата вяра наистина беше важна за него. „Нито един успех не може да компенсира провала у дома.“ Така учеше Дейвид О. Маккий. Единствено съпрузите и съпругите, които бяха в хармония помежду си, можеха да постигнат живот в рая. Дори само единият да беше грешен, и на двамата щеше да бъде отказано спасение. Бракът беше вечен съюз — между мъж и жена — и семейството на този свят беше отражение на семейството на небето. И в двете трябваше да има пълно себеотдаване.

— Много съжалявам за съпругата ти — каза му тя.

Саласар се беше оженил по-малко от година след като двамата с Касиопея бяха прекратили връзката си. Съпругата му беше чудесна жена, родена в семейство на вярващи. Най-съвестно изпълняваше заветите на пророците. Бяха се опитали да имат деца, но без успех и лекарите бяха казали, че проблемът най-вероятно е в нея. Саласар го беше приел като проява на Божията воля и се беше примирил. Преди четири години тя беше загинала в автомобилна катастрофа. Той беше приел и това като Божия воля. Може би знак за промяна на посоката в живота му. А сега тази жизнена красива жена от миналото се беше появила отново. Може би и това беше знак?