Стив Берри - Легендата за Линкълн

— Сигурно е било ужасно — продължи тя.

Саласар оценяваше съчувствието й.

— Опитвам се да си спомням за нея само с добро. Но болката от загубата остана. Не мога да го отрека. Предполагам, че затова не съм потърсил друга жена. — Той се поколеба, преди да продължи. — Но всъщност аз трябва да ти задам този въпрос. Ти омъжи ли се?

Тя поклати глава.

— Тъжно, нали?

Саласар се наслаждаваше на треската, която си беше поръчал, а на Касиопея явно й харесваха балтийските скариди в нейната чиния. Той забеляза, че тя не си беше поръчала вино, а беше предпочела минерална вода. Освен че религията недвусмислено го забраняваше, Саласар винаги беше вярвал, че алкохолът кара хората да казват и да правят неща, за които след това съжаляват, така че никога не беше развил вкус за него.

Касиопея изглеждаше великолепно.

Тъмната й коса се спускаше на вълни по раменете и ограждаше същите тънки вежди, строго лице и прав нос, които си спомняше. Смуглата й кожа си беше останала гладка и съвършена, а заоблената й шия беше оформена като класическа колона. Чувствеността, която излъчваше, беше спокойна и сдържана. Беше истинска красавица, дар от небето.

„Любовта е онова неизменно, неотслабващо качество, което притежава силата да ни въздига над злото. Тя е сърцето на вярата. Тя е сигурността на дома. Тя е защитникът на съжителството. Тя е морският фар на надеждата, който ни показва пътя в един хаотичен свят.“

Саласар беше убеден в това. Беше щастлив, че ангелът продължаваше да го пази. С неотслабваща сила. Винаги прав.

— За какво мислиш? — попита го Касиопея.

Тази жена го привличаше като магнит.

— Просто си мислех, че наистина е прекрасно отново да бъда с теб, дори само за тези няколко дни.

— Трябва ли да се ограничаваме с тях?

— Съвсем не. Но си спомням последния ни разговор преди години, когато ти съвсем ясно каза как се чувстваш по отношение на нашата вяра. Трябва да знаеш, че за мен нищо не се е променило.

— Но както ти казах по-рано, нещата се промениха… за мен.

Той зачака следващите й думи.

— Наскоро направих нещо, което така и не бях направила като младо момиче — продължи тя и го погледна в очите. — Прочетох „Книгата на Мормон“. Дума по дума. И осъзнах, че всичко вътре е истина.

Той спря да се храни, за да я слуша по-внимателно.

— Тогава разбрах, че настоящият ми начин на живот не е достоен за семейството ми. Аз съм родена и кръстена в Мормонската църква, но никога не съм била вярваща. Баща ми беше водач на едно от първите стъбла в Испания. Както баща ми, така и майка ми бяха дълбоко вярващи. И докато бяха живи, бях послушна дъщеря и правех онова, което искаха от мен.

Тя замълча.

— Но никога не бях вярвала наистина. Така че съвсем не бях подготвена за това, което осъзнах сега, когато я прочетох. Някакво невидимо присъствие нашепваше в ухото ми, че всяка дума в нея е истина. По лицето ми се стичаха сълзи, докато най-сетне признавах дара на Светия дух, който бях получила за пръв път още като дете.

Саласар беше чувал подобни истории, които разказваха новопосветените вярващи из цяла Европа. Собственото му стъбло в Испания се състоеше от почти пет хиляди светии, разпределени в дванайсет клона. Като член на Първия кворум на седемдесетте, той наблюдаваше работата на стъблата в целия европейски континент. Всеки ден към Църквата се присъединяваха нови вярващи и по лицата им се четеше същата радост, която виждаше сега на лицето на Касиопея.

Беше прекрасно. Ако се беше случило преди единайсет години, двамата със сигурност щяха да се оженят. А може би небесата им даваха втори шанс?

— Останах поразена от верността на прочетеното — продължи тя. — Бях убедена. Разбрах в сърцето си, че Светият дух е потвърдил истината във всяка дума.

— Спомням си кога я прочетох за пръв път — каза той. — Бях на петнайсет години. Баща ми я чете заедно с мен. Повярвах, че Джоузеф Смит наистина е видял Бог и Неговия син в своето видение и те са му казали да не се присъединява към нито една религия. Задачата му е била да възстанови истинската Църква. Този завет ми е служил вярно през годините. Помага ми да не се отклонявам, дава ми сили да се посвещавам с цялото си сърце и да правя онова, което се налага.

— Беше глупаво от моя страна, че не се отнесох с уважение тогава — отговори тя. — Преди толкова много години. Това исках да ти кажа. Затова съм тук, Хосепе.

Двамата продължиха да се хранят мълчаливо. Сетивата му бяха изострени — както от онова, което се беше случило по-рано, така и от това, което се случваше сега. Беше се опитал да се свърже със старейшина Роуан, за да му докладва какво беше научил от заловения агент, но не беше успял.