Стив Берри - Легендата за Линкълн

— А Котън?

— Не съм забравил за него. Той също е професионалист.

— Нито един от нас не е убиец.

— Никой не е казал това.

Той леко я хвана за ръката. Прониза я ледена тръпка.

— Точно пред подобен проблем е бил изправен Линкълн — каза той, като почти шепнеше. — Налагало се е да вземе решение. Единствената разлика е тази, че при него щатите вече са се били отцепили, така че е трябвало да води война, за да си ги върне. Нищо чудно, че всяка една жертва на бойните действия е тежала на съвестта му. Той е взел решението съвсем сам. Наложило му се е да се запита: „Дали да направя така, както повеляват основателите на държавата? Или да им обърна гръб?“. И той е взел това решение, нали? Взел го е, по дяволите. Но така Америка е оцеляла и сме станали такива, каквито сме в момента.

— Повредени?

Даниълс я погледна с болка в очите си.

— Най-добрата повредена система на света. И аз няма да я оставя просто да се разпадне.

— Основателите на тази държава не са мислели по този начин.

— Всъщност Линкълн също не е мислел така.

Стефани зачака да чуе продължението.

— Той произнесъл една реч през хиляда осемстотин четирийсет и осма година. Едуин я откри. Казал, че всеки народ, навсякъде, има право да се надигне, да се отърси от настоящото си управление, за да издигне ново, което му приляга по-добре. Нарекъл това право безценно и свещено. И още по-лошо — казал, че това право не е ограничено само в случаите, когато целият народ реши да го упражни. Всяка част от този народ, например някой щат или територия, има възможност да го направи. Казал в прав текст, че отцепването е естествено право.

Но тринайсет години по-късно, когато вече бил президент и трябвало да остави онези щати да си тръгнат, той избрал страната, а не правата на отделните щати. И аз вземам същото решение. Всеки президент в края на своя мандат мисли за историята. Ще излъжа, ако кажа, че и аз не мисля за нея. И това, Стефани, е моето наследство. Освен нас за него няма да знае никой друг. Точно като Линкълн аз решавам да спася Съединените американски щати.

Стефани беше чула думите на Малоун, отправени към Люк, и си даваше сметка, че заплахата важеше със същата сила и за нея самата. Нервите на Малоун бяха изопнати, а търпението му беше на изчерпване. Но не той командваше тази операция.

— Котън — каза тя. — Ще направим това, което трябва.

Малоун спря и пристъпи към нея. Познаваха се отдавна и бяха преживели заедно много неща. Той винаги й беше помагал, когато тя наистина имаше нужда от него, и тя му беше връщала всяка една от тези услуги, както правят приятелите.

— Разбирам те, Стефани. Тази битка е по-различна. Но ти лично замеси Касиопея в нея и я излъга, за да не се откаже. А после въвлече и мен. Така че ще ти го кажа отново. Остави я. Аз ще се оправя с Касиопея. Тя няма да представлява проблем.

— А ако грешиш?

Изражението на Малоун се вкамени.

— Не греша — заяви той и се отдалечи.

Касиопея вдигна поглед към планината. Всичко изглеждаше мирно и спокойно вместо страховито и заплашително — което щеше да отговаря на действителното положение. Бяха заобиколили огромната къща, за да излязат на каменистата пътека зад нея. По дебелия килим от зелен мъх бяха разпръснати боровинки. Над главите им се издигаха короните на ели, кленове и дъбове, от които се сипеха есенни листа. Между дърветата се показаха две сърни и се отдалечиха спокойно, явно без да изпитват страх от хората.

— Не позволяваме да се ловува тук — обясни Роуан. — Оставили сме всичко на природата.

Касиопея се опитваше да прецени сенатора. Беше представителен, изпълнен с жизненост. С лекота се изкачваше по стръмната пътека, без да се изпоти или да се задъха. Държеше се като човек с власт — и според Хосепе това напълно му прилягаше, защото беше вторият по старшинство в йерархията на Църквата. Следващият пророк. Касиопея беше забелязала предпазливия му поглед, когато се запознаха. Спомняше си, че когато беше малка, у тях често идваха мъже с тъмни костюми, бели ризи и тънки вратовръзки. Винаги беше знаела, че баща й е църковен водач, и майка й беше обяснила, че посетителите са други водачи на Църквата от близо и далече. Но онези мъже я караха да се чувства неудобно.

Вече разбираше защо. Те бяха последователи. Сляпо следваха пътя, предначертан от други, и се надяваха да открият нещо за себе си по него. И никога не определяха собствения си път. Роуан и Хосепе бяха различни.

Техният път беше само техен. И те почти бяха стигнали до края му.