Стив Берри - Легендата за Линкълн

Малоун беше прав. Тя беше предизвикала целия този хаос и отговорността да се справи с него беше само нейна. Все още не знаеше как, но нямаше друг избор. Съмняваше се, че Люк или Котън ще я открият, защото нямаха представа за истинското местоположение. В интерес на истината, Чарлс Сноу можеше да им го каже. Но докато се върнат до колите, разберат къде се намира и потеглят обратно, всичко щеше да е свършило.

Стефани забеляза входа на пещерата пред себе си — беше отбелязан с борови пръти, покрити със зелен мъх. На входа имаше желязна решетка, която беше отворена наполовина, а на земята се търкаляше смазан катинар. Тя го вдигна, за да го разгледа. Вече разбираше защо някой беше стрелял три пъти.

Стефани захвърли катинара и извади пистолета си. Пред нея се виждаше осветен тунел. Беше ударил часът да стори това, което беше длъжна. Тя направи две крачки и влезе в пещерата.

Малоун беше бесен. Беше притиснал Стефани и сега тя влизаше в нещо, с което не беше подготвена да се справи.

— Старче, това изобщо не ми харесва — каза Люк, докато тичаха нагоре по пътеката.

— Тя ще намери смъртта си.

— Нека да не го позволяваме.

— Разбира се, че това е планът. Но за съжаление, нямаме никаква представа какво ни очаква горе. Освен ако ти знаеш нещо, което аз не знам.

— Този път не. Тя не ми каза нищо.

Малоун вдигна очи към пътеката. Всички останали имаха предимство пред тях.

— Значи сме само ти и аз — каза той на Люк.

— Разбрах. И ще бъда с теб до самия край.

Касиопея беше впечатлена. Залата, в която се бяха озовали, беше двайсет метра дълга, малко по-широка и също толкова висока. Сталактитите приличаха на ледени висулки. От тавана на пещерата се спускаха кристали, подобни на игли, и спираловидни гладки хеликтити, които приличаха на тирбушони. Драпериите от оранжев калцит бяха тънки като хартия и пропускаха светлината на електрическите крушки зад тях да се процежда през камъка. По стените имаше скални образувания от бял камък, които приличаха на пуканки. В центъра на залата имаше басейн с неподвижна зелена вода, гладка като огледало. В единия край на басейна се издигаше пиедестал, на който беше поставена огромна статуя на ангела Морони — висок четири метра, издялан от камък, в характерната поза с тромпета, който надуваше, покрит със злато от глава до пети.

Тя пристъпи по-близо до статуята.

— „… който имаше вечно евангелие, за да благовести на жителите земни, на всяко племе и коляно, език и народ“ — каза Роуан. — Откровение на Йоан, глава четиринайсета, стих шести. Морони е нашият небесен вестител. Това е оригиналът, от който е изработена медната статуя на върха на храма в Солт Лейк Сити. Самият Бригъм Йънг го е донесъл тук.

Хосепе явно беше обзет от страхопочитание.

— Той е ангелът на светлината, облечен в роба с невероятна белота. По-бяла от всичко, което някой някога е виждал. Цялото му същество е тъй величествено, че не подлежи на описание.

Роуан кимна.

— Това са думите на пророка. Точно така е описан Морони от Джоузеф Смит и така се опитваме да го показваме и ние.

— Но той е златен, а не бял — отбеляза Касиопея.

— Това е начин да подчертаем неговия блясък.

Не й прозвуча много убедително. Веднъж беше прочела, че Смит вероятно беше попаднал на името Морони в приключенските романи за Уилям Кид. Според легендата Кид беше заровил съкровището си на Коморските острови. Морони беше столицата на Коморския съюз. Освен това Смит беше нарекъл хълма, на който намерил златните плочи, с името Кумора. Съвпадение? Ако наистина беше така, степента на вероятност трудно можеше да бъде пресметната.

— Този подземен храм — продължи Роуан — е създаден много отдавна от пророците като място за богослужение под земята. Днес малцина идват тук, на мястото, където пророк Бригъм е скрил онова, което му е дал Линкълн.

Касиопея вече беше огледала залата. С изключение на статуята и изкуственото осветление, наоколо не се виждаше нищо друго, което да е направено от човешка ръка.

— Единствения път, когато съм идвал — каза Роуан, — тук бяха изложени артефакти от времето на испанците. Парчета от кости, копчета, детайли от желязо и хомоти. Хомотите бяха издялани от кедрово дърво, широки около един метър, с извивка по средата, в която да влиза вратът на човека, който ги носи. В двата им края бяха изсечени дълбоки резки, на които са се носели тежки чували за руда, изработени от животинска кожа. Стори ми се невероятно, че са оцелели в продължение на толкова много векове.