Стив Берри - Легендата за Линкълн

— Което явно не й е допаднало.

— Нямам време да се тревожа за чувствата й. Имаме кризисна ситуация и се нуждаем от нейната помощ.

— На нея изобщо не й пука за вашата ситуация. За нея всичко започва и свършва с нея самата и нейния скъп Хосепе. Със сигурност е успяла да му влезе под кожата, трябва да й го призная. Но не съм сигурен, че знае какво да прави, след като се е озовала там. Съвсем се е объркала.

— Котън, не мога да си позволя тя да се прави на Самотния рейнджър точно сега. Имам нужда от екип, който да работи заедно.

— Аз пък мисля да се прибирам.

И наистина го мислеше. Това не беше неговата война. Искаше да се махне.

— Саласар на практика ми призна, че е убил твоя човек. Касиопея май не го чу. Ако го е чула, значи е повече от объркана. Тя работи на сляпо. Не иска да повярва, че той е неконтролируем. И иска аз да изляза от играта. Незабавно.

— Накъде е тръгнал Саласар?

Стефани го познаваше идеално и знаеше, че Малоун никога няма да се обади, ако не разполага с отговорите на всичките й въпроси. Той вече беше размахал значката си на летището, за да се сдобие с плана на полета.

— Де Мойн, щата Айова — отговори Малоун.

— Моля?

— И аз така реагирах. Не е от най-популярните дестинации.

— Трябва да останеш в играта — каза му тя.

Малоун не се зарадва на заповедта.

— Саласар ми каза, че се отнася до нещо, което нарече Пророчеството за Белия кон. Трябва да разбереш какво означава то.

— Защо имам чувството, че ти вече си го разбрал?

Малоун не обърна внимание на репликата й, а попита:

— Къде е колежанчето?

— Ще го изпратя в Айова. В момента, в който затворим.

— Най-добре да се прибирам — повтори Малоун.

— Грешката е моя, че замесих аматьори. Помислих си, че Касиопея ще може да се справи. Всъщност тя беше единствената, която можеше да свърши работата в този момент. Но нещата се промениха. Саласар е опасен. А както ти сам каза, тя е объркана.

— Стефани, винаги идва момент, когато трябва да спреш да се месиш. Касиопея иска да се справи сама. Остави я да го направи.

— Не мога, Котън.

Стефани беше повишила глас. Доста необичайно за нея.

Малоун цяла нощ беше разсъждавал върху решението си. Беше се изкачил до върха на Мьонксберг, за да си изкара раздразнението на някой от двамата данити. Планът му беше да използва насилие, за да се сдобие с нужната информация от младия човек. Но неочакваното потегляне на Саласар го беше накарало да размисли. Вече нямаше нищо против да се качи на първия самолет обратно до Копенхаген и да продава книги, докато чака да види дали Касиопея Вит изобщо ще му проговори отново.

А можеше и да остане в играта.

— Ще ми трябва бърз транспорт до щата Айова — каза той.

— Стой там, където си — нареди му Стефани. — Вече пътува към теб.

Люк седеше мълчаливо и чакаше чичо си да направи първата крачка.

— Как си, какво правиш? — попита президентът.

— Това ли успя да измислиш?

— Редовно говоря с майка ти. Тя ми казва, че си добре. Винаги се радвам да го чуя.

— По някаква причина тя те харесва — отговори Люк. — Никога не съм разбирал защо.

— Може би защото просто не знаеш всичко, което трябва да се знае на този свят.

— Знам, че баща ми те смяташе за задник, и между другото, моето мнение за теб е същото.

— Много си отворен, когато говориш с човек, който може да те уволни на секундата.

— Все едно ми пука какво можеш да направиш.

— Толкова много приличаш на него, че е страшно. Братята ти приличат повече на майка ви. Но ти — чичо му го посочи с пръст… — направо си му одрал кожата.

— Това е, общо взето, най-хубавото нещо, което си ми казвал някога.

— Не съм толкова лош, колкото си мислиш.

— Аз изобщо не си мисля за теб.

— Защо ме мразиш толкова? Заради онова, което се случи с Мери?

Двамата никога не бяха водили този разговор. Мери — единствената дъщеря на Дани, братовчедката на Люк — беше загинала в пожар в къщата им още като малко момиченце. Баща й се оказа безсилен да направи нещо. Пожарът беше започнал от един пепелник, където Дани беше оставил пурата си. Лелята на Люк, Полин, неведнъж беше казвала на съпруга си да не пуши в къщата, но тъй като Дани си беше Дани, той не й беше обръщал внимание и беше правил каквото си иска. Мери беше погребана в семейния парцел, под високите борове на Тенеси. На следващия ден Дани беше присъствал на заседание на градския съвет, все едно нищо не се бе случило. След това беше станал кмет, щатски сенатор, губернатор и накрая президент.