Стив Берри - Легендата за Линкълн

— Благодаря ти — каза тя.

— Имам нужда от твоята помощ — каза той.

— За мен е важно, че ми вярваш достатъчно, за да ме направиш част от задачата. Няма да те подведа.

Той се усмихна.

— Ти никога не си ме подвеждала.

Залцбург

Малоун се намираше на сто и двайсет метра над покривите на Залцбург, на върха на хълма с борова гора, който наричаха Мьонксберг. Въздухът беше студен и от устата му излизаше бяла пара. От дясната му страна се издигаше сивата грамада на крепостта „Хьоензалцбург“, а от лявата минималистичната сграда от бял мрамор на местния музей на модерното изкуство. Зад музея беше „Мьонксщайн“ — някога замък, а сега луксозен хотел. Лъчите на утринното слънце блестяха по лъскавите му прозорци в ослепително червено, златно и жълто. Малоун знаеше, че скалистият хълм, образуван от натрошени речни камъни, натрупвани в продължение на цели епохи, имаше склонност да се свлича. Скална лавина през XVII в. беше погребала няколкостотин от гражданите на Залцбург, докато бяха спяли в леглата си. В днешно време имаше специални инспектори, които проверяваха безопасността на скалите, и докато се беше изкачвал насам, Малоун беше забелязал алпинистите по канарите.

Беше станал рано и беше отишъл пеша до „Голденер Хирш“. Високо горе, на платото на Мьонксберг, беше забелязал един мъж на пост. Отначало си беше помислил, че е някой друг ранобудник, но след като се бе убедил, че миниатюрната фигурка не помръдва от мястото си, бе заключил, че един от данитите беше решил да се възползва от по-високата позиция.

Хотел „Голденер Хирш“ беше точно под него и Малоун виждаше както входа към ресторанта, така и оживения булевард с автомобилите, които заобикаляха старата част на града, отворена само за пешеходци. Предполагаше, че вторият данит наблюдава другия изход на хотела на Гетрайдегасе.

Беше се изкачил по същата пътека, която беше използвал снощи, но този път беше заобиколил крепостта и беше изминал още четиристотин метра до върха на хълма. Под него, изсечен в скалата, беше „Зигмундстор“, сто и двайсет метров тунел с богато украсени барокови порти в двата си края. От по-близката страна на Мьонксберг непрекъснато влизаха и излизаха автомобили, като от време на време спираха на светофара точно пред входа на „Голденер Хирш“.

Около него се простираше старателно поддържан парк с дървета, трева и храсти. Малоун беше успял да се доближи на петдесет метра от данита — достатъчно близо до ръба, така че на свой ред да може да наблюдава какво се случва долу. Събитията от изминалата вечер със сигурност бяха стреснали Саласар и той очевидно беше решил да не поема никакви рискове, а хората му бяха готови на всичко. Малоун продължаваше да не разбира какво точно се случва, но това вече нямаше никакво значение.

Проблемът беше Касиопея. Нейното посещение продължаваше да го измъчва. Тя не беше същата.

За последен път се бяха видели преди три седмици. Беше съвсем различно. Прекараха уикенда в Авиньон и обикаляха кафенетата в Стария град. Бяха отседнали в романтична странноприемница. От терасата с парапет от ковано желязо се разкриваше зашеметяваща гледка към бившия папски дворец. Всичко беше прекрасно. Точно както и всеки друг път, когато бяха заедно, стига да нямаше някаква криза за разрешаване.

Може би точно това беше проблемът? Твърде много кризи. Това беше нещо, което Малоун беше в състояние да разбере. Точно както и той самият, Касиопея сякаш беше пристрастена към приключенията. Но на каква цена?

Малоун се беше притаил до дънера на един голям кестен, а вниманието на данита си оставаше насочено надолу. Малоун също погледна към града, който се приготвяше за поредния делови ден. Залцбург беше царство на пешеходците и нито един от тях нямаше време за губене.

В далечината се разнесе вой на сирена. Малоун откри с поглед пешеходния мост, който свързваше Стария с Новия град. Знаеше с какво са украсени перилата му. Миниатюрни катинари във всякакви размери и форми. На всеки от тях беше надраскано нещо, което символизираше любовта между двама души. Обикновено бяха инициали, свързани или оградени със сърца. Символи на любовта — стотици. Беше местна традиция. Нещо подобно на южняците, които издълбаваха сърца в кората на дърветата.

Малоун никога не беше разбирал подобни чувства — поне доскоро. Усещаше необичайно безпокойство, съчетано с доза гняв. Радваше се, че е сам, защото не беше в настроение за разговори. Тишината го обгръщаше и той беше свикнал с нея. Обичаше да си мисли, че не е циничен. А по-скоро прагматик. Може би беше просто един глупак.