Чак Паланик - Боен клуб

Току-що налягането в салона падна. Питам Марла как се казвам. Всички ще умрем. Марла казва:

— Тайлър Дърдън. Казваш се Тайлър Мозъчния Гъзпапир Дърдън. Живееш на Пейпър Стрийт 5123 и там в момента гъмжи от малките ти послушници, които си бръснат главите и си горят кожата с луга.

Трябва да поспя.

— Трябва да си довлечеш задника тук — крясва Марла в слушалката, — преди тия тролчета да са ме сварили на сапун!

Трябва да намеря Тайлър.

Белегът на ръката й, питам Марла, как се сдоби с него?

— Ти — казва Марла. — Ти целуна ръката ми.

Трябва да намеря Тайлър.

Трябва да поспя.

Трябва да спя.

Трябва някак си да заспя.

Казвам на Марла лека нощ и писъците й утихват, утихват, утихват, замлъкват, щом се протягам и затварям слушалката.

Цяла нощ мислите ти се носят в ефира.

Спя ли? Спал ли съм въобще? Това е безсънието.

Опитваш се да се отпускаш по малко с всяко издишване, но сърцето ти продължава да препуска, а мислите ти се вихрят като торнадо в главата ти.

Нищо не помага. Нито направляваната медитация.

Ти си в Ирландия.

Нито броенето на овце.

Броиш дните, часовете, минутите от последния път, когато си заспивал. Лекарят ти се смя. Никой не е умрял от липса на сън. Лицето ти прилича на стар натъртен плод — можеш да минеш за мъртвец.

След три часа сутринта в мотелското легло в Сиатъл е твърде късно да намериш група за взаимопомощ за рак. Твърде късно да намериш мънички сини капсулки с амиталнатрий или алени като червило секонали — целия комплект от „Долината на куклите“. След три сутринта не можеш да отидеш в боен клуб. Трябва да намериш Тайлър. Трябва да поспиш.

После си буден и Тайлър стои в тъмното до леглото.

Събуждаш се.

Тъкмо когато заспиваше, Тайлър се появи и каза:

— Събуди се. Събуди се, разрешихме проблема с полицията тук, в Сиатъл. Събуди се.

Полицейският комисар искал да наложи контрол над така наречената от него бандитска дейност и нелегални клубове за бокс в извънработно време.

— Но ти не се тревожи — казва Тайлър. — Господин полицейският комисар няма да създава проблеми — казва Тайлър. — Гепили сме го за топките.

Питам Тайлър дали ме е следил.

— Смешна работа — казва Тайлър. — И аз се канех да те питам същото. Говорил си за мен с други хора, лайненце такова. Наруши обещанието си.

Тайлър се чудел кога ли ще го разкрия.

— Всеки път, когато заспиш — казва Тайлър, — аз се измъквам и правя някоя щуротия, нещо налудничаво, нещо съвсем хахаво.

Тайлър коленичи до леглото и шепне:

— Миналия четвъртък, когато ти заспа, аз взех самолета за Сиатъл да поогледам бойните клубове. Да проверя колко хора връщат, такива работи. Да потърся нови таланти. В Сиатъл също имаме Проект „Разруха“.

Пръстът на Тайлър проследява отоците по челото ми.

— Имаме Проект „Разруха“ в Лос Анджелис и Детройт, голям Проект „Разруха“ върви във Вашингтон, в Ню Йорк. В Чикаго имаме такъв Проект „Разруха“, че не е истина.

Тайлър казва:

— Не мога да повярвам, че наруши обещанието си. Първо правило — за бойния клуб не се говори.

Миналата седмица бил в Сиатъл и един барман с шина на врата му казал, че полицията щяла да организира хайка срещу бойните клубове. Самият полицейски комисар го желаел особено силно.

— Да, обаче — казва Тайлър — ние имаме полицаи, които идват да се бият в клуба и много се кефят. Имаме вестникарски репортери, служители в съда и адвокати и знаем всичко още преди да е станало.

Щели да ни затварят.

— Поне в Сиатъл — казва Тайлър.

Питам Тайлър какво е предприел.

— Какво сме предприели — поправя ме той.

Свикали сме събрание на Комитета по нападенията.

— Вече няма „аз“ и „ти“ — казва Тайлър и ме щипва по носа. — Мисля, че си го схванал.

И двамата използваме едно и също тяло, но по различно време.

— Възложихме специално поръчение за домашно — казва Тайлър. — Казахме: „Донеси ми топли-топли ташаците на негова почитаема светлост полицейския комисар на Сиатъл г-н Някойси“.

Не сънувам.

— Сънуваш, сънуваш — казва Тайлър.

Сформирали сме отряд от четиринайсет космически маймуни и петима от тези космически маймуни са полицаи. Тази вечер в парка, докато почитаемият разхождал кучето си, е имало само от нашите хора.

— Не се тревожи — казва Тайлър. — На кучето нищо му няма.

Цялата атака отнела три минути по-малко от най-доброто ни време. Предвидили сме дванайсет минути. Най-доброто ни време досега беше девет минути.