Чак Паланик - Боен клуб

Бойният клуб става причина да започнеш да ходиш на фитнес, да си стрижеш косата ниско и да си режеш ноктите. Фитнес залите, в които ходиш, са претъпкани с пичове, опитващи се да изглеждат като мъже — сякаш да си мъж означава да изглеждаш така, както смята някой скулптор или арт директор.

Както казва Тайлър, дори и суфлето изглежда напомпано.

Баща ми никога не е учил в колеж и затова беше много важно аз да постъпя в колеж. След колежа му се обадих, междуградски разговор, и го попитах — а сега какво?

Баща ми не знаеше.

Когато си намерих работа и навърших двайсет и пет, попитах — пак междуградски разговор — а сега какво? Баща ми не знаеше, затова ми каза: „Ожени се“.

Аз съм трийсетгодишно момче и се чудя дали нужният ми отговор е поредната жена.

Онова, което се случва в бойния клуб, не може да се изкаже с думи. Някои имат нужда от бой всяка седмица. Тази седмица Тайлър казва: влизат първите петдесет човека и толкова. Край.

Миналата седмица си набелязах един и се записах да се бия. Този тип сигурно беше имал кофти седмица — завря и двете ми ръце зад главата в пълен нелсън и блъска лицето ми в циментовия под, докато зъбите ми не разкъсаха вътрешността на бузата, а окото ми се поду и се затвори — кървеше. След като казах „стига“, погледнах надолу — на пода имаше кървав отпечатък от половината ми лице.

Тайлър застана до мен. И двамата се вгледахме надолу в голямото „О“ на устата ми, цялото омазано с кръв, и малката цепнатинка на окото ми, която ни гледаше втренчено от пода. Тайлър казва: „Жестоко“.

Стиснах ръката на мъжа и му казах „Добър бой“.

Пичът каза: „Какво ще кажеш за другата седмица?“.

Опитах се да се усмихна въпреки отока и отговорих: „Я ме виж. Какво ще кажеш за другия месец?“.

Никъде не си толкова жив, колкото в бойния клуб. Когато сте само ти и другият под онази единствена лампа, сред всички онези, които ви гледат. Смисълът на бойния клуб не е в това дали печелиш или губиш в боя. В бойния клуб думите не важат. Виждаш някого, дошъл тук за първи път — задникът му е като самун бял хляб. Виждаш същия този пич тук след шест месеца и той изглежда като издялан от камък. Този пич е уверен, че може да се справи с всичко. В бойния клуб има сумтене и шум като във фитнес залата, но тук не се идва, за да изглеждаш добре. Има истерични вопли като в църква и когато се събудиш в събота следобед, се чувстваш спасен.

След последния ми бой човекът, който ме преби, изми пода, докато аз се обаждах в застрахователната ми агенция за предварително одобрение да посетя Спешното. В болницата Тайлър им каза, че съм паднал.

Понякога Тайлър говори вместо мен. Сам си го направих. Навън слънцето изгряваше.

За бойния клуб не се говори, защото с изключение на петте часа от два до седем в неделя сутринта, той не съществува.

Когато измислихме бойния клуб — ние с Тайлър — никой от нас дотогава не се беше бил. Ако никога не си се бил, умуваш. Какво ли е да те заболи, на какво си способен срещу друг човек. Бях първият, когото Тайлър реши, че ще е безопасно да попита. Бяхме пияни в един бар, където на никого нямаше да му пука. И Тайлър каза:

— Искам да ми направиш една услуга. Искам да ме удариш възможно най-силно.

Не исках, но Тайлър ми го обясни — как не щял да умре без никакви белези, как му било писнало да гледа само професионалисти да се бият и искал да научи повече неща за себе си. За самоунищожението.

По онова време животът ми изглеждаше прекалено съвършен — може би трябва да разрушим всичко, за да направим нещо по-добро от себе си.

Огледах се и казах: „Добре“. Добре, казвам, обаче навън, на паркинга.

Така излязохме навън и попитах Тайлър в лицето ли иска или в корема.

— Изненадай ме — отвърна Тайлър.

Казах му, че никога никого не съм удрял.

— Полудей тогава, човече — каза Тайлър.

— Затвори очи — казах му.

— Не — отказа Тайлър.

Както всички първата вечер в бойния клуб, аз поех дъх и замахнах с юмрук към челюстта на Тайлър като във всички каубойски филми, които бяхме гледали. Юмрукът ми забърса врата му.

Мамка му, рекох, това не се брои. Искам да опитам пак.

Тайлър каза: „Не, брои се“, и ме фрасна директно. Бам, също като рисувана боксова ръкавица на пружина от анимационните филмчета в събота сутрин — право в гръдния кош, и се стоварих върху една кола. Стояхме там — Тайлър се търкаше по врата, аз притисках с ръка гърдите си. И двамата знаехме, че сме стигнали някъде, където никога досега не сме били. Досущ като котката и мишката в рисуваните филмчета, все още бяхме живи и искахме да проверим докъде можем да стигнем и пак да си останем живи.