Чак Паланик - Боен клуб

Детонация.

Огромните, заемащи цялата стена прозорци с алуминиева дограма са се пръснали. Канапетата, лампите, чиниите и комплектите спално бельо са пламнали, както и годишниците от гимназията, дипломите, телефонът. Всичко изригва от петнайсетия етаж като малък слънчев протуберанс.

О, не и моят хладилник. Бях събрал цели рафтове най-различни видове горчица — някои млени, други тип „английски пъб“. Имаше четиринайсет различни вида салатени сосове без мазнини и седем вида каперси.

Знам, знам — къщата пълна с подправки, а истинска храна няма.

Портиерът си издуха носа и нещо потъна в носната му кърпа с якото плясване на топка в бейзболна ръкавица.

Можете да се качите на петнайсетия етаж, каза ми портиерът, но никой не може да влезе в жилището. Полицейска заповед. Полицията разпитвала дали нямам някое старо гадже, на което би му се искало да извърши това, или пък не ме е намразил някой, който има достъп до динамит.

— Нямаше смисъл да се качват — каза портиерът. — Оцеляла е единствено бетонната черупка.

Полицията не изключваше палеж. Никой не беше подушил газ. Портиерът вдига вежда. Този тип по цял ден флиртуваше с домашните прислужници и болногледачките, работещи в големите апартаменти на горния етаж, които след работа чакаха в креслата във фоайето да ги откарат. От три години живеех тук — и портиерът всяка вечер си седеше и си четеше списанието „Елъри Куин“, докато аз прехвърлях пакети и чанти, за да си отключа входната врата и да вляза.

Портиерът вдигна вежда и разказа как някои хора заминавали на дълго пътешествие и оставяли свещ, дълга-предълга свещ, да гори в голяма локва бензин. Хората с финансови затруднения правят такива работи. Хората, дето искат да се измъкнат.

Помолих да използвам телефона в портиерната.

— Много млади хора се опитват да впечатлят света и купуват прекалено много вещи — каза портиерът.

Обадих се на Тайлър.

Телефонът в квартирата на Тайлър на Пейпър Стрийт иззвъня.

О, Тайлър, моля те, избави ме.

Телефонът звънеше.

Портиерът се наведе през рамото ми и каза:

— Много млади хора не знаят какво искат.

О, Тайлър, моля те, спаси ме. Телефонът звънеше.

— Това, младите, си мислят, че светът е техен.

Избави ме от шведските мебели.

Избави ме от снобското изкуство. Телефонът звънеше и Тайлър вдигна.

— Ако не знаеш какво искаш — каза портиерът, — накрая ти се натрупват сума ти неща, дето не ги искаш.

Нека никога не бъда завършен.

Нека никога не бъда доволен.

Нека никога не бъда съвършен.

Избави ме, Тайлър, от съвършенството и доволството.

С Тайлър се уговорихме да се срещнем в един бар.

Портиерът попита за телефонен номер, на който полицията би могла да ме потърси. Продължаваше да вали. Аудито ми си беше на паркинга, но един халогенен лампион „Дакапо“ се бе забил в предното стъкло.

Срещнахме се с Тайлър, изпихме много бири и Тайлър каза — да, мога да се преместя при него, но ще трябва да му направя една услуга.

На другия ден щеше да пристигне куфарът ми с минимума за оцеляване — шест ризи, шест чифта бельо.

Там, пиян в бара, където никой не гледаше и на никого не му пукаше, попитах Тайлър какво иска от мен.

Тайлър каза:

— Искам да ме удариш възможно най-силно.

Два слайда от презентацията ми за „Майкрософт“ са минали. Усещам вкуса на кръв и трябва да започна да гълтам. Шефът ми не познава материала, но няма да ми позволи да правя презентация с насинено око и половин лице, отекло заради шевове в бузата. Шевовете са се охлабили — опипвам ги с език по вътрешността на бузата си. Представете си омотана рибарска корда на плажа. Представям си ги като черните шевове по куче, след като са го оправили, и продължавам да гълтам кръвта. Шефът ми прави презентацията по моя сценарий, а аз обслужвам лаптоп-проектора и затова съм скрит отстрани, в тъмното.

Устните ми стават все по-лепкави от кръвта, докато се опитвам да я оближа. А когато лампите светнат, ще се обърна към консултантите Елън, Уолтър, Норберт, Линда от „Майкрософт“ и ще им кажа „Благодаря, че дойдохте“ с уста, лъснала от кръв — кръвта ще се процежда през пролуките между зъбите ми.

Можеш да изгълташ около половин литър кръв, преди да ти прилошее. Утре е бойният клуб, а аз не смятам да пропускам бойния клуб.

Преди презентацията Уолтър от „Майкрософт“ се усмихва. Подобната му на екскаватор челюст е като маркетингов инструмент — загорял, с цвета на препечено картофче. Уолтър с пръстена-печат стиска ръката ми, обвита в гладката му, мека длан и казва: „Много би ми било неприятно да видя какво е станало с другия“.