Чак Паланик - Боен клуб

Не, нямало да напусне нито една група.

— Няма да се върна към предишното си усещане за живота — казва Марла. — Работех в погребално бюро единствено за да се чувствам добре само защото дишам. И без това не можех да си намеря работа по специалността.

Върни се в погребалното бюро тогава, казвам.

— Погребенията са нищо в сравнение с това — казва Марла. — Погребенията са просто абстрактна церемония. Тук изживяваш смъртта истински.

Двойките около нас бършат сълзи, подсмърчат, тупат се по гърба и се разделят.

Не можем да идваме и двамата, казвам.

— Тогава не идвай.

Имам нужда от това.

— Тогава ходи по погребения.

Всички останали са се пуснали и се хващат за ръце за заключителната молитва. Пускам Марла.

— От колко време идваш тук?

Заключителната молитва.

От две години.

Един мъж в молитвения кръг ме хваща за ръка. Друг хваща ръката на Марла.

Когато тия молитви почнат, обикновено издишам. О, благослови ни. О, благослови ни в нашия гняв и страх.

— Две години? — Марла накланя глава, за да го прошепне.

О, благослови ни и ни подкрепи.

Всеки, който може да ме е забелязал за тези две години, или е умрял, или е оздравял и не се е върнал повече. Помогни ни и пак ни помогни.

— Добре — казва Марла. — Добре де, можеш да вземеш рака на тестисите.

Големия Боб, огромният дръвник, който ме залива със сълзи. Благодаря.

Отведи ни до нашата съдба. Дай ни покой.

— За нищо.

Ето как се запознах с Марла.

Човекът от специалния охранителен отряд ми обясни всичко.

Операторите, обработващи багажа, могат да пропуснат тиктакащ куфар. Човекът от охранителния отряд ги наричаше „хвърлячи“. Съвременните бомби не тиктакат. Но в случай на вибриращ куфар операторите, хвърлячите, трябва да извикат полицията.

Случи се така, че заживях с Тайлър, защото повечето аеролинии имат такава политика по отношение на вибриращия багаж.

При обратния ми полет от „Дълес“ всичко ми беше в оная чанта. Когато пътуваш много, се научаваш за всяко пътуване да вземаш едни и същи неща. Шест бели ризи. Два чифта черни панталони. Минимумът, необходим за оцеляване.

Будилник за пътуване.

Безжична електрическа самобръсначка.

Четка за зъби.

Шест чифта долно бельо.

Шест чифта черни чорапи.

Според човека от охраната излиза, че на излитане от „Дълес“ куфарът ми вибрирал и затова полицията го свалила от самолета. Всичко ми беше в онази чанта. Разтворът ми за контактни лещи. Един брой червена вратовръзка със сини райета. Един брой синя вратовръзка с червени райета. Тези райета са униформени, не клубни. И една червена вратовръзка дюс. Списък с всички тези неща висеше на вратата на спалнята ми вкъщи.

„Вкъщи“ беше апартамент на петнайсетия етаж на един небостъргач — нещо като шкаф-картотека за вдовици и млади професионалисти. Рекламната брошура обещаваше трийсет и пет сантиметра бетонен под, таван и стени между мен и всички близкостоящи стереоуредби или включени телевизори. Трийсет и пет сантиметра бетон и климатик — прозорците не се отварят и затова въпреки кленовия паркет и регулаторите на осветлението всичките сто и петдесет херметично затворени квадратни метра вонят на последното ядене, което си готвил, или на последното ти посещение на тоалетната.

Да, имаше и касапски плот и нисковолтово осветление. И все пак, трийсет и пет сантиметра бетон са важно нещо, когато съседката ти остави батерията на слуховия й апарат да падне и се наложи да си гледа телевизионните състезания със звук, издънен докрай. Или когато вулканичният взрив от горящ газ и отломки, твоите бивши холова гарнитура и лично имущество, пръсва високите от пода до тавана прозорци, срива се в пламъци и оставя подире си твоя апартамент, единствено твой — изтърбушена овъглена бетонна дупка в канарата на зданието.

Стават такива неща.

Всичко, включително твоят сервиз от чинии от зелено стъкло, ръчна изработка, с мъничките мехурчета и несъвършенства, с мъничките песъчинки — доказателство, че са изработени от честните, прости, трудолюбиви туземни народи, където и да било — е, всичките тези чинии са издухани от взрива. Представете си как пламтящите завеси плющят и се разпадат на парцали в горещия вятър.

Петнайсет етажа над града всичко това се разхвърчава в пламъци, сипе се върху хорските коли и ги потрошава.

Докато аз си пътувам на запад, заспал на Махово число 0,83, или 455 мили в час — истинска въздушна скорост — ФБР претърсва за бомби куфара ми на опразнена писта в „Дълес“. Девет от десет пъти, казва човекът от отряда, вибрацията е причинена от електрическа самобръсначка. Този път — от моята безжична самобръсначка. Друг път — от вибратор.