Чак Паланик - Боен клуб

И така, по някаква случайност се срещнахме с Тайлър.

Беше време за почивка.

Събуждаш се в „Ел Ей Екс“.

Пак.

Как се запознахме с Тайлър: отидох на нудистки плаж. Беше в самия край на лятото и заспах. Тайлър беше гол и се потеше целият в пясък. Косата му беше мокра и сплъстена и влизаше в очите му.

Тайлър го е имало дълго преди да се срещнем.

Тайлър вадеше плавей от водата и го изкарваше на брега. Вече беше наредил полукръг от дънери в мокрия пясък — забити през десетина сантиметра един от друг, високи до очите му. Бяха четири и когато се събудих, го видях да влачи пети по плажа. Изкопа дупка под единия край, после повдигна другия край, докато дънерът се плъзна в дупката и застана прав, под лек ъгъл.

Събуждаш се на плажа.

Бяхме единствените хора на плажа.

Тайлър начерта с пръчка линия в пясъка на около метър от дънера и се върна да го изправи, като натрупа и отъпка пясък в основата му.

Бях единственият, който го гледаше.

Тайлър ми подвикна:

— Знаеш ли колко е часът?

Винаги нося часовник.

— Знаеш ли колко е часът?

— Къде? — попитах аз.

— Тук — отвърна Тайлър. — Сега.

Беше четири и шест минути следобед.

След малко Тайлър седна по турски в сянката на стърчащите дънери. Седя така няколко минути, стана, поплува, навлече тениска и анцуг и се приготви да си тръгва. Трябваше да попитам.

Трябваше да знам с какво се занимава Тайлър, докато спя.

Щом можех да се събудя на друго място по друго време, дали не можех да се събудя и като някого другиго?

Попитах Тайлър дали е художник.

Той сви рамене и ми показа как петте стърчащи дънера са по-широки в основата. Показа ми линията, която бе начертал върху пясъка, и как я използва, за да измерва сянката на всеки дънер.

Понякога се събуждаш и трябва да попиташ къде си. Тайлър бе сътворил сянката на гигантска ръка. Само че сега пръстите бяха дълги като на Носферату, а палецът — твърде къс, но той каза, че точно в четири и половина ръката ще е съвършена. Гигантската ръка-сянка бе съвършена в продължение на една минута и една съвършена минута Тайлър седя в сянката на съвършената длан, създадена от самия него.

Събуждаш се — и си никъде.

Една минута е достатъчна, каза Тайлър — човек трябвало да се потруди здравата за нея, но една минута съвършенство си струва усилията. Един миг — само толкова можеш да очакваш от съвършенството.

Събуждаш се и това е достатъчно. Името му беше Тайлър Дърдън. Прожектираше филми и беше член на съюза. Беше и банкетен келнер в хотел в централната част на града. Даде ми телефона си.

Та така се запознахме.

Всичките обичайни мозъчни паразити са тук тази вечер. В „Над и отвъд“ винаги се събира много публика. Това е Питър. Това е Алдо. Това е Марси.

Здравейте.

Представянето: здравейте всички, това е Марла Сингър, тя е за първи път с нас.

Здравей, Марла.

В „Над и отвъд“ започваме с Обмен на новините. Групата не се нарича „Паразитни мозъчни паразити“. Никога няма да чуете никого да казва „паразит“. Всички неизменно вървят към подобрение. О, това ново лекарство. Всеки тъкмо е прескочил трапа. И все пак навсякъде се забелязват следи от петдневно главоболие. Жена избърсва неволни сълзи. Всеки получава табелка с името си и хората, с които от година се срещаш всеки четвъртък вечер, идват при теб с протегната за поздрав ръка и с поглед, забит в табелката ти.

Не мисля, че се познаваме.

Никой никога не казва „паразит“. Казва се „статогенен агент“.

Не се казва „лечение“. Казва се „терапия“.

При Обмена на новини някой обяснява как агентът се е разпространил в гръбначния му стълб и как изведнъж изгубил контрол над лявата си ръка. Агентът, ще каже друг, бил изсушил мозъчната му обвивка и сега мозъкът му се отдръпва от черепа и предизвиква пристъпи.

Последния път, когато бях тук, жената на име Клоуи съобщи единствената си добра новина. Клоуи се надигна, отблъсквайки се от дървените облегалки на стола, и заяви, че вече не се страхува от смъртта.

Тази вечер, след представянето и Обмена на новини едно непознато за мен момиче с табелка, на която пише Гленда, съобщава, че е сестра на Клоуи и че миналия четвъртък в два часа сутринта Клоуи най-сетне е починала.

О, би трябвало да е много сладко. Две години подред, дойдеше ли времето за прегръдки, Клоуи плачеше в ръцете ми, а сега е мъртва, мъртва в пръстта, мъртва в урна, в мавзолей, в колумбарий. Ех, доказателството за това, че един ден мислиш и се мъкнеш насам-натам, а на другия си студен тор, мезе за червеите. Това е невероятното чудо на смъртта и то щеше да е тъй сладко, ако не беше, хм, онази.